— Как ще обяснят състоянието на Леа?
— Със заболяване.
— Как ще я отведем до Варшава?
— Ние ли? — Навот поклати глава. — Ти се прибираш у дома по друг маршрут: по суша до Италия, оттам ще те вземат през нощта от плажа във Фиумичино. Мястото, изглежда, ти е познато.
Габриел кимна. Познаваше добре крайбрежието.
— И така, как ще стигне Леа до Варшава?
— Аз ще я заведа. — Узи съзря несъгласието в очите на Габриел и побърза да го успокои: — Не се притеснявай, няма да позволя да се случи нещо на жена ти. Ще я придружа в пътуването й със самолета до вкъщи. С нас ще летят трима лекари. Тя ще бъде в добри ръце.
— А когато пристигне в Израел?
— Там ще я поеме екип на психиатрична клиника „Маунт Херцел“.
Алон се замисли за момент. Нямаше как да възрази срещу този план.
— Как ще се прехвърля през границата?
— Помниш ли фолксвагена — буса, който използвахме в аферата „Радек“?
Габриел се досети, че зад сгъваемото легло в задната му част имаше тайник. Там бяха скрили упоения Радек, за да може Киара да го прекара през австро-чешката граница.
— След приключването на операцията го върнах в Париж — обясни Навот. — Скрит е в един гараж в Седемнадесети район.
— Обезпаразити ли го?
Узи се засмя.
— Чист е — отговори му той. — И което е по-важно — ще ти помогне да минеш през границата и да отидеш във Фиумичино.
— Кой ще ме закара до Италия?
— Моше може да свърши това.
— Та той е още дете.
— Моше знае как да се грижи за себе си — успокои го Навот. — Освен това нима има по-подходящ човек от Мойсей69, който да те отведе у дома, в Обетованата земя?
31. Фиумичино, Италия
— Ето го сигнала. Две кратки присветвания, последвани от едно дълго.
Моше включи чистачките и се наведе над волана на фолксвагена. Габриел седеше спокойно на седалката до него. Изкушаваше се да каже на хлапето да се отпусне, но вместо това, реши да го остави да се наслади на мига. Предишните задачи на Моше бяха свързани със закупуването на провизии за безопасния апартамент и почистването на мястото, след като агентите напуснеха града. Една среднощна среща на шибания от дъжда италиански бряг щеше да е апогеят в работата му за Службата.
— Ето го пак — каза боделът. — Две кратки присветвания…
— … Последвани от едно дълго. Чух те още първия път. — Габриел потупа хлапето по гърба. — Съжалявам, последните два дни бяха дълги за мен. Благодаря за возенето. Бъди внимателен по обратния път и използвай…
— Друго място да пресечеш границата — прекъсна го Моше. — Каза ми го поне четири пъти.
Габриел излезе от буса и прекоси издигащия се над плажа паркинг, после се прехвърли през една ниска каменна ограда и тръгна през пясъка към морето. Застана на брега и докато вълните се плискаха в обувките му, се загледа в приближаващата се моторна лодка. Миг по-късно вече седеше на носа й, с гръб към Яков и с очи, вперени в яхтата „Фиделити“.
— Не трябваше да отиваш! — Яков се опитваше да надвика бръмченето на двигателя.
— Ако бях останал в Марсилия, никога нямаше да си върна Леа.
— Не можеш да си сигурен в това. Може би Халед щеше да изиграе картите си различно.
— Прав си — извика Габриел. — Щеше да ги изиграе различно. Първо щеше да убие Леа и да захвърли тялото й на някое шосе в Южна Англия. После щеше да изпрати тримата си шахиди на Лионската гара и да я превърне в купчина отломки.
Яков намали скоростта.
— Това беше най-тъпия ход, който някога съм виждал — рече той, сетне добави примирително: — И засега — най-смелия. По-добре да те наградят с медал, когато се върнем на булевард „Цар Саул“.
— Паднах в капана на Халед. Не награждават подмамени агенти. Оставят ги в пустинята на милостта на лешоядите и скорпионите.
Яков приближи лодката до кърмата на „Фиделити“. Габриел стъпи на платформата за гмуркане и се изкачи по подвижната стълба на задната палуба. Там го очакваше Дина. Беше облечена в дебел пуловер, а тъмната й коса се вееше на вятъра. Тя се втурна към него и обви ръце около врата му.
— Гласа й! — рече Габриел. — Искам да чуя гласа й.
Дина зареди касетата и натисна „Старт“.
— Какво сте й сторили? Къде е тя?