О. Хенри
Принцът от гъсталака
Най-накрая часът стана девет и изнурителният ден приключи. Лина се качи в стаята си на третия полуетаж в хотела при каменоломната. От ранни зори се трепеше, засипана с работата на възрастен човек — търкаше подовете, миеше тежките керамични чинии и чаши, оправяше леглата и полагаше неистови усилия да задоволи ненаситните потребности от подпалки и вода в този шумен и угнетителен хан.
Денят бе превалил и грохотът откъм каменната кариера бе заглъхнал — взривяването и оглушителния рев на компресорите, скърцането на огромните кранове, крясъците на бригадирите, стърженето на вагонетките, които неспирно сновяха напред-назад и отнасяха огромните блокове варовик. Там, в канцеларията на хотела, двама-трима работници ръмжаха и ругаеха, окъснели в игра на шашки. Като гнетяща мъгла из цялата къща се носеше тежък мирис на задушено, на препържена мазнина и на евтино кафе.
Лина запали остатъка от свещта и се отпусна изнемощяла на дървения стол. Беше единайсетгодишна, слабичка и недохранена. Гърбът и крайниците й бяха сковани от болка. Но най-много я мъчеше болката в сърцето. Към непоносимия товар върху крехките й плещи бе добавена и последната сламка. Взеха й Грим. Всяка нощ, колкото и да бе изморена, тя посягаше към книжката с приказки и в нея намираше утеха и надежда. Всеки път ласкав глас й нашепваше, че принцът или вълшебницата ще дойдат и ще я избавят от злата магия. Всяка нощ тя черпеше от Грим нова сила и кураж.
Която и приказка да подхванеше, неизменно откриваше прилика със собственото си положение. Изгубеното дете на дърварите, нещастната малка гъсарка, тормозената заварена дъщеря, девойчето, затворено в колибата на вещицата — всички те бяха само прозрачни одежди, с които бе предрешена Лина — отруденото слугинче в хана при каменоломната. И всеки път, когато изпитанията ставаха непоносими, на помощ идваше добрата фея или галантният принц.
И тъй, тук в замъка на лошия великан, превърната в робиня от зла магия, Лина търсеше упование в приказките на братя Грим и чакаше с копнеж силите на доброто да победят. Но предишния ден госпожа Малоуни бе намерила книгата в нейната стая и я бе отнесла с нетърпящата възражение реплика, че на слугите не се полага да четат през нощта — губели от съня си и на другия ден не били способни да работят енергично. Може ли човешко същество, едва единайсетгодишно, откъснато от родната си майка и осъдено на изнурителен труд далеч от дома, същество, което никога не е имало време за игра, да живее лишено от приказките на Грим? Опитайте само веднъж и ще видите колко е трудно.
Домът на Лина бе в Тексас, далеч от каменната кариера, нагоре сред малките планини по реката Педърнейлс, в едно градче на име Фредерикебург. Там живееха само немци. Вечер се разполагаха по масичките, наредени на тротоара, пиеха бира и играеха на карти. Бяха много стиснати хора.
А най-стиснатият сред тях бе Петер Хилдесмюлер, бащата на Лина. Ето защо Лина бе пратена да работи в хотела при каменоломната на трийсет мили от къщи. Тя изкарваше по три долара на седмица и Петер добавяше нейната надница към своите спестявания, които вардеше като зеницата на очите си. Петер се бе зарекъл да стане богат колкото своя съсед Хуго Хефелбауер, който пушеше лула от морска пяна, дълга близо метър, и всеки божи ден имаше за вечеря виенски шницел и заешко задушено с пикантни подправки. А сега Лина вече беше достатъчно голяма, за да работи и помага в натрупването на богатството. Но представете си, ако можете, какво означава на единайсетгодишна възраст да бъдеш прокуден от родния дом в китното селце край Рейн и да бъдеш осъден на тежък труд в замъка на жесток човекоядец, където трябва да тичаш да прислужваш на злите великани, докато те поглъщат добитък и овце и ръмжат свирепо, изтупвайки от огромните си обувки белия варовиков прах, който ти трябва да изметеш и изстържеш със слабите си, изтръпнали от болка ръце. И на това отгоре — да ти вземат Грим!
Лина вдигна капака на една стара кутия от консервирана царевица и извади оттам лист хартия и парче молив. Беше решила да напише писмо на своята майка. Томи Райън щеше да го отнесе при Болинджър и да го пусне оттам.
Томи беше седемнайсетгодишен, работеше в каменоломната и всяка вечер се прибираше в своята къща. Сега чакаше в сянката под прозореца Лина да му хвърли писмото. За нея това бе единственият начин да прати известие до Фредериксбург. Госпожа Малоуни не й позволяваше да пише на никого.
Остатъкът от светицата догаряше, затова Лина бързо оголи със зъби графита на молива и започна да пише. Ето какво гласеше писмото й:
Мила моя мамо,
Много се затъжих за теб. Мъчно ми е и за Грешел, и за Клаус, а също и за Хайнрих, и за малкия Адолф. Толкова съм уморена. Искам да те видя. Днес госпожа Малоуни ми плесна шамар и ме остави без вечеря. Не можах да донеса достатъчно дърва, защото ръката ме болеше. Вчера ми взе книжката. Говоря за „Приказки от братя Грим“, които ми даде чичо Лео. На никого не пречех, като си четях. Старая се колкото мога, но работата просто няма край. Четях си по малко всяка вечер. Скъпа мамо, ще ти кажа какво смятам да направя. Ако утре не пратиш някого да ме отведе у дома, ще отида при едно дълбоко място на реката, което знам, и ще се удавя. Сигурно е грях да постъпя така, но ми е мъчно за теб и си нямам никой друг. Много съм изморена, а Томи чака за писмото. Прости ми, мамо, ако го сторя.