В резултат на това предизвикателство всички европейски мореплаватели получават нареждане да преследват неумолимо злодея и в случай, че го заловят, незабавно да го обесят заедно с целия му екипаж на мачтите на „Ралф“, а после да изгорят и самия кораб. Но много по-лесно е да се даде такава заповед, от-колкото да се изпълни. Инголф е неуловим. Дори очакванията да бъде пленен, когато по необходимост се приближи до някое пристанище, се оказват напразни — от него няма и следа.
Тежко̀ обаче на онзи кораб, който се е осмелил да поеме сам на дълъг път. За него връщане назад няма да има. В някоя тъмна, безлунна нощ насред океана той ще бъде нападнат от без брой мълчаливи демони, които без дума, без вик ще избият целия му екипаж до последния матрос. Ще се чуват само ударите на секирите, които разсичат телата на жертвите Напразно изплашените моряци ще търсят спасение, хвърляйки се във вълните — битката няма да свърши, докато не бъде убит и последният човек. После плененият товар бързо ще се прехвърли на разбойническия кораб, а опустошеният ще бъде потопен и пиратите ще изчезнат в неизвестна посока.
Къде отнасяха плячката, къде им беше убежището — това оставаше загадка независимо от всички опити да бъдат издирени. А някакво убежище те несъмнено имаха, защото и при най-малкото подозрение, че са преследвани, се спотайваха и с месеци не се появяваха никъде. С внезапните си нападения, с тайнственото и безследно изчезване на десетки кораби, както и с легендата около личността му Инголф си спечелва прякора „капитан Велзеевул“. Тогава той е само на двадесет и осем години.
II
ПИРАТСКИЯТ КОРАБ. МАЛСТРЬОМ. УЖАСЪТ НА НАДОД. ПРОМЯНА КЪМ ПО-ДОБРО. ТАЙНИЯТ РАЗГОВОР
В нощните си нападения „Ралф“ обикновено не губеше много хора, но ако капитан Инголф все пак не попълваше редовно състава му той щеше значително да намалее. Поддържаният състав на кораба включваше капитана неговия помощник Алтенсид, наричан за по-кратко Атенс, четирима лейтенанти — Лудвик, Ян, Ериксон и Бил, от които последните двама бяха по на двадесет години, шестима старши матроси, боцман, осем канонири и шестдесет обикновени матроси. На кораба имаше и ковчежник, нещастният писар Джон Олдъм, англичанин, който водеше сметките. Инголф държеше да има такъв човек, за да си спести всякакви недоволства при подялбата на плячката. По-рано Олдъм бил писар при някакъв провинциален нотариус, но един прекрасен ден пиратите го измъкнали от кантората, която се намирала в малко градче на английския бряг. В знак на протест срещу посегателството над правата му, предвидени в действащия и до ден днешен закон, приет от английския парламент при крал Чарлз II, почтеният Олдъм настоял да бъде изведен от кантората от двама души, въоръжени с щикове. Той не признаваше положението си за законно и твърдеше, че работи на кораба по принуда. Всеки ден, преди да се залови със сметките си, той писмено излагаше своя протест срещу насилието, на което бе подложен и което е в разрез с всички човешки и Божии закони и в нарушение на акта Habeas Corpus1. Този неизменен текст Олдъм връчваше на един матрос, за да го предаде на Инголф, и едва тогава пристъпваше към счетоводната си работа. Той работеше съвестно, като предполагаше, че се намира на шведски, а не на пиратски кораб.
Когато Инголф загубеше в битките някой и друг член от екипажа си, той залавяше съответния брой моряци от неприятелския кораб и им предлагаше да избират: или смърт, или служба на „Ралф“. Нямаше случай някой да предпочете смъртта и само след три месеца новобранците се превръщаха в истински пирати, готови на всичко за капитана си.
1
Habeas Corpus (лат.) — „Да имаш тялото си“ — началните думи на закона от 1679 г. в Англия за неприкосновеността на личността; лична неприкосновеност. Б. пр.