Крал Визерис, несъмнено бил доволен, че се е отървал от проблемния си брат и подкрепял усилията му с редовни плащания в злато и до 109 година сл.З.Е. принц Демън и неговата армия от наемници и главорези били превзели всички острови без два, а флотът на Морския змей контролирал водите помежду им. По време на този кратък момент на победа принц Демън се обявил за крал на Каменни стъпала и Тясното море, а лорд Корлис поставил корона на главата му… но „кралството“ им далеч не било сигурно. На следващата година Кралството на Трите дъщери изпратило нови войски под командването на подлия тирошки капитан Ракалио Риндуун, който със сигурност е един от най-интересните и ярки негодници в аналите на историята, а Дорн се включил във войната в съюз с Триархията. Боевете се възобновили.
Крал Визерис и неговия двор останали невъзмутими. „Оставете Демън да си поиграе на война“, говорят, че казал Негово величество. „Това го държи настрана от белите“. Визерис бил мирен човек и през тези години Кралски чертог бил място на безкрайни пирове, балове и турнири, където пътуващи актьори и певци приветствали раждането на всеки нов наследник на Таргариен. Кралица Алисънт се оказала толкова плодовита, колкото и красива. През 107 година сл.З.Е. родила на краля здрав син, когото нарекла Егон — на Завоевателя. Две години по-късно родила и дъщеря — Хелена, а през 110 г. дарила Негово величество с втори син — Емонд, за когото казвали, че бил наполовина по-малък от по-големия си брат, но двойно по-свиреп.
Принцеса Ренира продължавала да седи в подножието на Железния трон, докато баща й приемал придворните, Негово величество започнал също така да я води и на заседанията на Малкия съвет. Въпреки, че много лордове и рицари търсели нейното благоволение, принцесата виждала само сър Кристън Коул, своя галантен заклет щит.
„Сър Кристън защитава принцесата от враговете, но кой ще защити принцесата от сър Кристън?“, попитала веднъж кралица Алисънт в двора.
Приятелството между кралицата и нейната доведена дъщеря не продължили дълго, защото и двете, Ренира и Алисънт, се стремели да бъдат първа дама на кралството… И въпреки, че кралицата дарила краля не с един, а с два наследника, Визерис не предприел нищо, за да промени реда на наследяването. Принцесата на Драконов камък оставала наследница и половината от лордовете на Вестерос се били заклели да защитават правата й. За тези, които питали: „А решението на Великия съвет от 101-ва година?“, кралят оставал глух. Въпросът бил решен, смятал кралят и това решение нямало да бъде преразгледано.
Въпреки това, въпросите продължавали и най-често били задавани от самата кралица Алисънт. А най-силният й поддръжник бил баща й, сър Ото Хайтауър, Ръката на краля. Когато през 109-та година той притиснал твърде много крал Визерис, кралят освободил сър Ото от длъжността му, а на негово място назначил мълчаливият лорд на Харънхъл, сър Лайънъл Стронг. „Тази Ръка няма да ме тормози“, заявил Негово величество.
Но дори след връщането на сър Ото в Староград, в двора оставала „партията на кралицата“ — група влиятелни лордове, приятелски настроени към кралица Алисънт и поддържащи правата на синовете й над трона. Срещу тях стояла „партията на принцесата“. Крал Визерис обичал жена си и дъщеря си, и ненавиждал противопоставянето и съперничеството. Той непрекъснато се стремял да запази мира между своите жени, обсипвайки и двете с подаръци, злато и почести. Докато той бил жив и управлявал балансирайки двете страни, баловете и турнирите продължавали, както и преди, и мирът царял в кралството… но наблюдателните забелязвали, как драконите на противоборстващите партии хапели и бълвали огън по тези на съперника, когато имали възможността да са наблизо.
През 111 година в Кралски чертог се състоял големият турнир в чест на петата годишнина от брака на краля с кралица Алисънт. На пира за откриването кралицата била в зелена рокля, докато принцесата ефектно се била облякла в червеното и черното на Таргариен. Това не останало незабелязано, и оттогава станало обичай, когато се говори за привържениците на кралицата или на принцесата, да бъдат наричат съответно „зелените“ или „черните“. На самия турнир черните имали много по-голям успех, защото сър Кристън Коул, който носел почетния знак на принцеса Ренира, свалял от седлата всички поборници на кралицата, в това число нейните братовчеди и по-малкият й брат сър Гуейн Хайтауър.
Но имало един, който не носил нито зелено, нито черно, а бил облечен в злато и сребро. Принц Демън накрая се бил завърнал в двора. С корона на главата, наричащ себе си крал на Тясното море, той без предупреждение се появил в небето над Кралски чертог на своя дракон и прелетял три пъти над турнирното поле… Но когато накрая се приземил, той преклонил коляно пред брат си и му протегнал своята корона в знак на своята любов и преданост. Визерис му върнал короната и целунал Демън по двете страни, а лордовете и простолюдието гръмогласно приветствали събирането на синовете на принц Бейлон Таргариен. И най-шумно от всички се радвала принцеса Ренира, развълнувана от завръщането на любимия си чичо, като го умолявала да остане по-дълго.