Йожеф Черна
Присаждане на мозък
Макар да започвам дневника си по повод на едно изключително важно събитие в първия ден от новата 101 година по сегашното летоброене (постарому 7 ноември 2018 година), необходимо е да се върна към обстоятелствата, възникнали твърде отдавна. Трудно ми е да обясня защо винаги съм се отнасял с неприязън към воденето на дневник — вероятно ме плашеше позьорството, скрито зад него. Единствено настоящата ситуация би пояснила на бъдещия читател, ако се намери такъв, че имам право да оценявам дневника си като особено важен, а не като перчене.
Ако пиша, че името ми е известно в целия свят, това не е празно самохвалство, тъй като именно заради популярността си попаднах в положение, сходно на което историята на човечеството не познава.
Един от най-важните проблеми на науката бе регенерационната способност на нервните клетки, или по-точно — липсата на такава способност. Известно е, че при настъпили увреждания, не всички съставни части на човешкия организъм притежават способността да се обновяват. С течение на времето болшинството от клетките в човешкия организъм се регенерират — в някои органи по-бавно, в други — по-бързо, с изключение на нервните клетки, които остават неизменни до самата им гибел.
Именно затова моето биологическо откритие — далече не първото в тази област — ми донесе световна слава. В резултат на многобройни опити с ферменти на ембриона, развиващ се от яйцеклетките, накрая аз намерих агента за растежа на нервните клетки. По-нататъшните експерименти доведоха до откриването на антителата, образуващи се в процеса на развитието на нервните клетки, които завършват еволюцията им и осигуряват тяхната консервация. Така науката получи ключа към гранулацията на нервните клетки и спирането на този процес. Благодарение на това откритие моето име бе записано в скрижалите на науката наред с имената на Пастьор и Павлов.
С това би могло да се обясни и особеното положение, което заемам в обществения живот на страната. На всички бяха известни моите леви убеждения и политическата роля, която играеха до завземането на властта от представителите на настоящия държавен строй. И все пак ръководството на новия режим, напълно противоречащо на моите възгледи и убеждения, не само ме остави на поста ръководител на вече световноизвестния Институт за регенерация на нерви, но и с отпускането на големи материални средства даде възможност на мен и моите сътрудници да превърнем института в едно от най-крупните и авторитетни учреждения от подобен род в света.
Превратен момент в моите досегашни възгледи за воденето на дневник бе днешният ден: вчера след обяд в три и петнадесет минути докараха в института президента на страната, диктатора, който следствие на автомобилна злополука бе получил тежко увреждане на мозъка. Президентът бе доведен от развълнувана, подозрителна и враждебно настроена свита от адютанти и генерали.
От дома ми спешно ме извикаха в института. Вицепрезидентът, министър на отбраната, познат под прозвището „Глигана“, ме посрещна с думите, че аз и целият персонал на института отговаряме с главите си за живота на диктатора. Махнах само с ръка и бързо се отправих към болния. Дежурните колеги ми докладваха, че нараняването е тежко, пострадалият е в безсъзнание, засега пряка опасност за живота му няма и болният вече е получил първа помощ. След прегледа на президента се върнах при нетърпеливо очакващия ме генерал. Няма да описвам подробно какво му наговорих, но приблизително звучеше така: между човешкия организъм, особено неговата нервна система, и армията има огромна разлика. В Армията е достатъчно само да прозвучи команда и войникът се хвърля да я изпълни, макар че и тук се случват изключения от правилата… При тези думи вицепрезидентът ме изгледа с гняв, но аз не му обърнах внимание. Медицината не е всесилна, продължих аз, и срещу смъртта няма лек. Аз съм лекар и моята клетва ме задължава да направя всичко, на което съм способен, за да спася живота и здравето на болния, без значение дали той е последен бедняк или император… Но когато силите на природата надделеят, принуден съм да се предам. Ако на мен не ми оказват доверие, то в столицата има други — немалко — отлични лечебни заведения, където може да се отведе президентът, чийто живот в момента не е заплашен от непосредствена опасност.
Отрупаният с ордени вицепрезидент гневно въртеше очи и се отдалечи, като ми заяви, че това няма да е последният ни разговор. Въпреки протестите ни един офицер от свитата остана до леглото на болния. Когато излязох от института, забелязах, че охраната на диктатора бе заела всички входове и изходи и не пускаха никого. Наоколо стояха въоръжени постове, а в един от павилионите беше се настанила цяла войскова част.