От двете страни на Кузин имаше по един таласъм с хлътнали очи и недодялани татуировки с кучета върху опакото на ръцете, които ги определяха като собственост на господаря им.
— Да поговорим — каза изродът на Аркадин, като рязко килна глава към една маса.
Мъжете, които седяха на масата, станаха веднага, щом Кузин се приближи, и се скатаха в другия край на бара. Кузин закачи с обувка крака на един стол, завлече го по-близо и седна — Държеше ръцете си в скута, сякаш всеки момент щеше да се нахвърли върху Аркадин и да го застреля.
Започна да говори, но на седемнайсетгодишния Аркадин му отне известно време да разбере онова, което Кузин казваше. Все едно слушаше давещ се човек, който потъва за трети път. Накрая осъзна, че Кузин предлага някакво сливане: половината от дела на Аркадин в недвижимите имоти за десет процента от бизнеса на Кузин.
А какъв всъщност беше бизнесът на Кузин? Никой не говореше за него открито, но не липсваха слухове по въпроса. Всичко, от прекарване на вагони с използвано ядрено гориво за големите момчета в Москва до търговия с бели робини, трафик на наркотици и проституция, се приписваше на Кузин. От своя страна Аркадин беше склонен да отхвърли по-необичайните спекулации за сметка на онова, което много добре знаеше, че ще донесе на Кузин пари в Нижни Тагил, а именно — проституция и наркотици. Всеки мъж в града трябваше да прави секс и ако изобщо имаше пари, дрогата беше за предпочитане пред бирата и домашно сварената водка.
Отново желанието така и не се появи на хоризонта на Аркадин, само нуждата. Имаше нужда да направи нещо повече, отколкото само да оцелява в този град на сажди, насилие и пневмокониоза6. Беше постигнал каквото можеше сам. Печелеше достатъчно, за да се издържа тук, но не достатъчно, за да се откъсне и замине за Москва, където имаше нужда да отиде, за да почерпи от най-изобилните житейски възможности. Навън кръговете на ада се надигаха: тухлени комини, енергично бълващи наситен с частици пушек, железни наблюдателни кули на бруталните затворнически зони, настръхнали от автомати, мощни прожектори и виещи сирени.
Тук, вътре, той беше затворен в своя собствена брутална зона със Стас Кузин. Аркадин даде единствения разумен отговор. Каза „да“ и така влезе в деветия кръг на ада.
Тридесет и първа глава
Докато чакаше на опашката пред паспортния контрол в Мюнхен, Борн се обади на Спектър, който го увери, че всичко е подготвено. Минути по-късно той влезе в обхвата на първата серия наблюдателни камери на летището. Образът му веднага беше прихванат от софтуера, използван в щаба на Семьон Икупов, и преди да приключи разговора с професора, Борн беше идентифициран.
Моментално се обадиха на Икупов, който нареди на хората си, позиционирани в Мюнхен, да преминат от изчакване към действие. Така той вдигна тревога сред летищния персонал и хората в имиграционната служба, които бяха под негов контрол. Човекът, който насочваше пристигащите пътници към различните пътеки с кордон, водещи към кабините на имиграционната служба, получи снимка на Борн на своя компютърен екран точно навреме, за да упъти Борн към трета кабина.
Имиграционният служител, който работеше в трета кабина, изслуша нарежданията, дадени по електронно устройство в ухото му. Когато мъжът, идентифициран като Джейсън Борн, подаде паспорта си, служителят му зададе обичайния въпрос: „Колко дълго смятате да останете в Германия? Посещението ви по работа ли е или идвате на екскурзия?“ През това време разлистваше паспорта му. Поднесе снимката под жужащата виолетова лампа. Докато правеше това, той притисна чип е дебелината на човешки нокът към задната вътрешна корица на паспорта. После го затвори и го върна на Борн.
— Приятен престой в Мюнхен — каза служителят без никаква следа от емоция или интерес. Вече гледаше зад Борн към следващия пътник от опашката.
Както и на „Шереметиево“, Борн имаше чувството, че е под наблюдение. Смени такситата два пъти, когато пристигна в гъмжащия център на града. На „Мариенплац“ — голям открит площад, където се издигаше историческата колона на Дева Мария — той мина покрай средновековна катедрала, през ята гълъби, изгуби се из тълпите туристи с екскурзоводи, полюбува се на сградите, сякаш залети със захарна глазура, и на двете възправени кубета на Фрауенкирхе — катедралата на архиепископа на Мюнхен-Фрайзинг, символът на града.
6
пневмокониоза — белодробно заболяване, които се предизвиква от инхалирането на неорганична прах, съдържаща силиций — Б.р.