— Това негърска пот ли е? Няма никакъв вкус.
Мона се показва със скръстени ръце на прага:
— Какво има?
— Трябва да минеш през… — Хелън разравя документите върху бюрото. — … „Уилмънт Плейс“ 4673. Холандска колониална сграда с остъклена веранда, четири спални, две бани и жестоко убийство.
— Прието? — изпращява честотният скенер.
— Вършиш обичайното — продължава Хелън, докато пише адреса на едно листче. — Никакви глупости. Няма да гориш тамян. Няма да гониш нищо.
Мона взима листчето с адреса и пита:
— Ти ли ще го провериш за вибрации?
Хелън махва с ръка:
— Не искам никой да ходи през тунели към ярки светлини. Нека тези изроди да си стоят тук, в тази астрална плоскост. — Поглежда вестника. — Имат цяла вечност да се наслаждават на смъртта. Нека да останат в къщата още петдесетина години и да подрънкат с вериги.
Хелън Хувър Бойл поглежда мигащата лампичка на телефона и добавя:
— Какво откри вчера в шестстайната испанска колониална?
Мона извърта очи към тавана. Издава напред долната си челюст и духва перчема си.
— Със сигурност има някаква енергия. Слабо присъствие. Разположението обаче си го бива.
Около врата й има черна копринена връвчица и тя смуче единия й край.
— Майната му на разположението — измърморва нашата героиня.
Майната им на къщите, които можеш да продадеш веднъж на петдесет години. Майната им на уютните домашни огнища. Майната им на слабите присъствия: хладни ъгли, странни изпарения, раздразнителни домашни любимци. Тя търси кръв, която се стича по стените. Търси невидими леденостудени ръце, които измъкват децата от леглата им нощем. Търси святкащи червени очи в мрака на мазето. Това се казват успешни инвестиции.
Едноетажната на „Елмстрийт“ 521 е с четири спални, мебели уникати и писъци на тавана.
Френската в нормандски стил на „Уестън Хайтс“ 7645 има сводести прозорци, отделна умивалня до кухнята, врати с матови стъкла и няколкократно прободен с нож труп, който се появява в коридора на горния етаж.
Къщата в селски стил на „Левъл Плейс“ 248 — четири спални, четири и половина бани, вътрешно дворче… и пръски повърната кръв, която се появява по стените на банята след отравяне с препарат за почистване на канали.
Къщи с минало, така ги наричат агентите за недвижими имоти. Къщи, които никой не търси и никой не желае да показва. Никой агент не смее да припари там, да прекара дори минутка вътре. От друга страна, това са къщи, които се продават всеки шест месеца, защото никой не може да живее в тях. С достатъчно такива — двайсет-трийсет луксозни сгради — Хелън може да спре да подслушва полицейската честота. Може да спре с четенето на некролози и криминални хроники. Може да не изпраща вече Мона за проверка на всяка възможна следа. Може просто да си седи и да измисли трибуквена дума за „нечифтокопитно“.
— Освен това трябва да ми вземеш дрехите от химическо чистене и да ми свариш свястно кафе. — Хелън размахва химикалката си към Мона. — И в името на професионализма, махни тази дрънкулка.
Мона издърпва черната копринена връвчица и кварцовият кристал изскача от устата й, блестящ и мокър. Тя го подухва и се оправдава:
— Това е кристал. Гаджето ми, Ойстър, ми го подари.
— Ойстър? — измърморва Хелън. — Излизаш с момче, което се казва „стрида“1?
Мона пуска кристала и той увисва на гърдите й.
— Каза, че това ще ме пази — обяснява.
Кристалът оставя мокро петно на оранжевата й блуза.
— А, и преди да тръгнеш, свържи ме с Бил или Емили Бъроус — добавя Хелън.
Натиска копчето на телефона и вдига слушалката:
— Извинете ме.
Дава на собственика две възможности: или да се изнесе, или да се откаже безвъзмездно от къщата и да я прехвърли на банката.
— А може — добавя нашата героиня — да ми дадете ексклузивно право за продажба на къщата. Както се казва, сделка на четири очи.
Може би този път собственикът ще откаже. Обаче, след като ужасното лице се появи между краката му във ваната, след като сенките започнат да обикалят по стените… е, накрая всеки ще се огъне.
— Няма ли да кажете за проблема на новите купувачи? — пита собственикът.
— Не си разопаковайте нещата. Ще убедим клиентите, че се местите. Ако ви питат, кажете, че сте получили нова работа в друг град. Кажете, че къщата ви е много скъпа, но сте принудени да я напуснете.
— Всичко друго ще си остане между нас — уверява го тя.
— Бил Бъроус на втора линия — извиква Мона от приемната.
— Прието? — изпращява радиочестотният скенер. Нашата героиня натиска едно копче на телефона:
— Бил!
Обръща се към Мона и размърдва беззвучно устни: „Кафе“ После кимва към прозореца и добавя: „Тръгвай“.