Навсякъде от Париж до Пекин можеш да видиш магазини на „Макдоналдс“ — това е търговският еквивалент на натрапените животински и растителни видове. Различията се заличават. Кудзу2. Ивичестите миди. Водният хиацинт. Скорецът. „Бъргър кинг“.
Местните видове, всичко уникално, изчезват.
— Единственото биоразнообразие, което ни остава, е „Кока кола“ или „Пепси“. Опитваме се да уеднаквим всичко в света.
Загледан през прозореца, Ойстър изважда пластмасова запалка от осеяната си с мъниста торбичка. Разтръсква я и я потърква с дланта си.
Помирисвам едно розово перце от книгата и си представям, че косата на Мона носи същия аромат. Завъртам перцето между пръстите си и питам Ойстър — който отново говори по телефона — какво цели.
Ойстър запалва цигарата си. Прибира пластмасовата запалка и мобилния в торбичката си.
— Така си изкарва прехраната — обяснява Мона.
Започва да разплита ловилката на сънища. Между ръцете й, под оранжевата й блуза, гърдите й се подават напред с розовите си зърна.
Броя: 4, 5, 6…
С цигара в устата, Ойстър започва да закопчава ризата си, присвива очи в дима и пита:
— Помниш ли Джони Апълсийд?
Хелън включва климатичната уредба.
Ойстър закопчава яката си и ме успокоява:
— Не се бой, татенце. Аз само посявам семето си. Поглежда жълтото поле с жълтите си очи и добавя:
— Просто слагам началото на поколение, което ще унищожи съществуващата цивилизация, разпространявайки собствената си зараза.
Глава 20
Жената ни отваря. Аз нося козметичния комплект на Хелън и стоя на половин стъпка зад нея. Тя посочва с дългия розов нокът на показалеца си и казва:
— Ако ни отделите петнайсет минути, ще ви преобразя до неузнаваемост.
Хелън носи червено костюмче, но не ягодовочервено. Това по-скоро е цветът на ягодов крем, гарниран с бита сметана и сервиран в кристална сосиера. В розовия облак на главата й обеците й хвърлят розови и червени отблясъци под слънчевата светлина.
Жената бърше ръцете си с хавлиена кърпа. Обута е с кафяви мъжки мокасини на бос крак. Носи престилка на жълти пиленца, а под нея — евтина рокля, която може да се пере с автоматична пералня. Домакинята отмята кичур коса от челото си. Жълтите пиленца държат в човките си лъжици и други кухненски прибори. Жената ни поглежда през ръждивата мрежа против мухи пред вратата:
— Да?
Хелън ме поглежда. Поглежда Мона и Ойстър, които се крият в колата. Ойстър прошепва по телефона:
— Сърбежът постоянен ли е, или на пристъпи?
Хелън Хувър Бойл допира юмрук до гърдите си, тежките гердани с розови камъни и перли са скрити под копринената й блуза.
— Госпожо Пелсън? Ние сме от „Чудотворен грим“. Докато говори, Хелън протяга ръка към жената и разтваря пръсти, сякаш я обсипва с думите си.
— Аз съм Бренда Уилиамс. — С розовите си нокти махва назад, сякаш хвърля думите през рамото си. — Това е съпругът ми, Робърт Уилиамс. Днес имате специален подарък от нас.
Жената от другата страна на мрежата против мухи поглежда куфарчето в ръката ми.
— Може ли да влезем? — пита Хелън.
Когато тръгвахме, очаквах да е по-лесно.
Очаквах просто да пътуваме, да се отбиваме през някоя и друга библиотека, да взимаме книгата от полиците и в тоалетните, седнали на тоалетната чиния, да откъсваме убийствената страница. После пускаме водата и готово. Очаквах бързо да се справим.
В първите две библиотеки нямаше проблеми. В следващата обаче книгата я няма на мястото й. В притихналата читалня, където всички шепнат, двамата с Мона отиваме на информацията и питаме. Хелън и Ойстър чакат в колата.
Библиотекарят е с дълга права коса, вързана на опашка. Има големи обеци на двете уши, като на пират, и носи плетена жилетка. Той казва, че книгата е… преглежда списъка на компютъра си… взета.
— Много е важно — казва Мона. — Взимах я наскоро и съм забравила нещо между страниците.
Библиотекарят съжалява, но не може да ни помогне.
— Можете ли да ни кажете у кого е сега?
Библиотекарят съжалява, но не може.
Започвам да броя: 1, 2, 3…
Разбира се, всеки иска да си играе на Господ, но за мен това се превръща в професия.
Броя: 4, 5…
След няколко минути Хелън Хувър Бойл стои пред гишето. Усмихва се на библиотекаря, докато го накара да я погледне, и разперва отрупаните си с бижута ръце. Усмихва се:
— Младежо? Дъщеря ми е забравила стара семейна снимка между страниците на една книга. — Размърдва пръсти и добавя: — Можете да следвате правилата, а можете да направите едно добро дело, изборът е ваш.
2
Увивно растение от семейство бобови, Puerania lobota, произхождащо от Япония и пренесено в Америка, където се разпространява неконтролируемо. — Б.пр.