Ако е с лимонов сок, при нагряване, мастилото покафенява.
— Опитай го дали е кисело — предлага Хелън.
Мона затваря бележника и се обръща към нея:
— Това е хилядолетна магьосническа книга от мумифицирана човешка кожа и най-вероятно изписана със сперма. Ти я лижи.
— Добре, разбрах те. Само побързай да я разчетеш.
— Не съм аз оная, която я разнася от десет години. Не съм аз тая, която я е похабила, като е писала вътре. — Връчва бележника на Хелън. — Това е древна книга. Писана е на древногръцки и латински, а отгоре на това — с някакви забравени руни. Ще ми е нужно доста време.
— Ето. — Хелън изважда сгънато листче от чантичката си и го подава на Мона. — Това е копие от утешителната песен. Бейзил Франки е успял да я преведе. Ако я намериш в сборника, ще имаме ключ за разчитането на всички заклинания. Като Розетския камък4.
Мона посяга към листчето.
Дръпвам го от ръката на Хелън и питам защо изобщо го обсъждаме. Изтъквам, че моята идея е да изгорим книгата. Разгъвам листчето, страница 27, открадната от някоя библиотека, и казвам, че трябва да го обмислим.
Питам Хелън дали е сигурна, че иска да даде това на Мона. Тази магия почерни живота ни. Освен това, ако Мона знае заклинанието, Ойстър също ще го научи.
Хелън надянва белите ръкавици, закопчава ги на китките и посяга към Мона:
— Дай ми книгата.
— Не става.
— Така ще е по-добре. Стрейтър е прав. Това ще обърне живота ти.
Далечни викове и разноцветни светлинки изпълват нощта.
— Не — отсича Мона и притиска книгата до гърдите си.
— Виждаш ли, вече започваш — казва Хелън. — Когато получиш малко власт, веднага искаш още.
Казвам на Мона да даде книгата.
Тя ни обръща гръб и заявява:
— Аз я открих. Аз съм единствената, която може да я разчете. — Обръща глава към мен. — Ти искаш да я унищожиш, за да пишеш във вестниците колко си велик. Искаш всичко да се нареди така, че след това да можеш да приказваш каквото си искаш.
— Мона, мила, недей — призовава я Хелън.
Мона я поглежда:
— Ти я искаш, за да управляваш света. Ти винаги търсиш само парите. — Свива рамене, сякаш иска да обгърне книгата с цялото си тяло. — Аз съм единствената, която я оценява.
Казвам й да послуша Хелън.
— Това е „Книгата на сенките“, истинска „Книга на сенките“. Само истинска вещица има право да я притежава. Нека само да я преведа. Ще ви кажа какво има вътре. Обещавам.
Сгъвам листчето с утешителната магия и го прибирам в задния си джоб. Пристъпвам една крачка към Мона. Поглеждам Хелън и тя кимва.
Все още с гръб към нас, Мона казва:
— Ще върна Патрик. Ще върна всички бебенца.
Хващам я за кръста и я вдигам. Мона пищи, рита ме по кокалчетата и се гърчи, но още стиска книгата. Пъхам ръцете си под нейните и докосвам мъртвата човешка кожа. Мъртвото зърно от гърда. Зърната на Мона. Мона пищи и забива нокти в меката кожа между пръстите ми. Накрая успявам да я хвана за китките и да разделя ръцете й. Книгата пада и Мона я изритва. На тъмния паркинг, огласен от далечни викове, никой не ни забелязва.
Това е моят живот. Това е дъщерята, която винаги съм знаел, че някой ден ще загубя. Заради гадже. Заради лоши оценки. Заради наркотици. Този разрив между деца и родители винаги се получава. Тази борба за надмощие. За колкото и добър баща да се смяташ, един ден винаги ще стигнеш до този момент.
Можеш да сториш на най-близките си много по-лоши неща от това, да ги убиеш.
Книгата пада в прахта.
Изкрещявам на Хелън да я вземе.
Пускам Мона и двамата с Хелън се отдръпваме. Оглеждам се дали някой не ни гледа.
Мона стиска юмруци, червените и черните плитки висят пред лицето й. Сребърните верижки и амулетите й са оплетени в косата. Оранжевата й рокля е намачкана, яката й е скъсана, голите й рамене се показват. Събула е сандалите си и сега е боса. Очите й под тъмните плитки отразяват карнавалните светлини, писъците в далечината са като ехо от нейните и сякаш ще продължават вечно.
Тя изглежда зловещо. Като зла орисница. Вещица. Извратена. Тя вече не ми е дъщеря. Никога няма да мога да я разбера. Превърнала се е в чужд човек.
— Мога да ви убия — просъсква тя. — Мога.
Прокарвам пръсти през косата си. Оправям вратовръзката и опасвам ризата си. Започвам да броя: 1, 2, 3… Казвам й, че не може, но ние можем. Казвам й да се извини на госпожа Бойл.
На това му викат трудна любов.
Хелън стиска книгата с белите си ръкавици.
Мона мълчи.
Димът от дизеловите генератори, писъците, рок музиката и цветните светлини правят всичко, за да запълнят тишината. Звездите в черното небе не издават звук.