ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Тъй като, изглежда, в къщата нямаше нищо друго студено за пиене освен бира, газирани безалкохолни напитки и малко подозрително на вид мляко. Етан постави чайника с вода да заври. Ще си свари чай, ще го изстуди и ще изпие една голяма чаша на верандата, докато следобедът бавно гасне.
Работният му ден продължаваше вече четиринайсет часа и имаше нужда от почивка.
Което никак нямаше да е лесно, каза си, докато търсеше чая и дочу виковете на Кам и Сет във всекидневната. Реши, че сигурно им е приятно да спорят, иначе не биха го правили.
За себе си той искаше един час спокойствие, прилична храна и след това едната от двете пури, които си позволяваше на ден. Но както вървяха нещата, явно часът на спокойствие нямаше да влезе в програмата.
Докато пускаше пликчетата чай във врящата вода, чу трополене нагоре по стълбите, последвано от яростно затръшване на вратата.
— Това дете ме подлудява — оплака се Кам, втурвайки се в кухнята. — Не можеш да му кажеш нищо, без да започне да спори.
— Хм-м.
— Заядлив, устат, кавгаджия. — С неприятното чувство, че е бил победен, Кам измъкна една бира от хладилника.
— Сигурно е като да се гледаш в огледало.
— Да, бе!
— Какви ги говоря? Ти си толкова кротка душица. — Като се движеше с обичайното си мудно темпо, Етан се наведе да потърси стара стъклена каничка. — Чакай да си помисля. Беше на четиринайсет, когато аз пристигнах тук. Първото нещо, което направи, беше да предизвикаш кавга, за да имаш повод да ми разкървавиш носа.
Кам леко се усмихна.
— Това беше за добре дошъл в семейството. Освен това ти ми насини окото.
— Така си беше. Хлапето е прекалено умно да те удари — продължи Етан и започна да пуска захарни бучки в каничката. — Така че вместо това предпочита да те дразни. Определено ангажира вниманието ти, нали?
Вбеси се, защото беше вярно.
— Като ти е толкова ясен, защо ти не се заемеш с него?
— Защото съм във водата всяка сутрин преди изгрев. Този род деца се нуждаят от контрол. — Това, каза си наум Етан, е неговата версия и ще се придържа към нея дори през всички мъчения на преизподнята. — От трима ни ти си единственият, който не работи.
— Ще се наложи да работя — промърмори Кам.
— О, така ли? — Брат му леко изсумтя и довърши приготвянето на чая. — Това ще бъде събитие.
— Събитието приближава бързо. Социалната служителка беше тук днес.
Етан изръмжа:
— К’во искаше?
— Да ни провери. С теб също ще разговаря. И с Филип. Вече е говорила със Сет — за което именно се опитвах да го подпитам дипломатично, когато отново се разпени. — Кам леко се намръщи, като вече си мислеше за Анна Спинели със страхотните крака и служебното куфарче, а не за Сет. — Ако не издържим, ще го премести.
— Никъде няма да ходи.
— Точно това казах и аз. — Отново прокара ръка през косите си и това го подсети, че в Рим имаше намерение да се подстриже. Сет не беше единственият, който никъде нямаше да ходи. — Обаче, братле, възнамеряваме да направим някои сериозни промени тук.
— Нещата са си добре и така. — Етан напълни една чаша с лед и наля отгоре чай, така че кубчетата започнаха да пукат.
— Лесно е да го кажеш. — Кам излезе на терасата и пусна мрежестата врата да се захлопне зад него. Приближи се до парапета и се загледа как Саймън, ловното куче с лъскав косъм на Етан, си играе с дебелото пале. На горния етаж Сет очевидно бе решил да си отмъсти, като оглушително надуваше радиото. Беше гръмовен рок.
Кам стисна зъби. Проклет да е, ако каже на хлапето да го намали. Твърде изтъркано, твърде ужасяващо типична реакция на възрастен. Отпи от бирата, направи усилие да се освободи от напрежението, като насочи вниманието си върху залязващото слънце, което хвърляше диамантени отблясъци във водата.
Духаше вятър, така че блатната трева се поклащаше като житна нива в Канзас. Мъжкият от двойката патици, направили гнездото си там, където водата достигаше до дърветата, излетя с крякане.
„Люси, прибрах се у дома“ — беше всичко, което Кам успя да си помисли, и то почти го накара да се усмихне отново.
През грохота от музиката дочу тихото, ритмично поскърцване на люлеещия се стол. Бирата изскочи като фонтан от гърлото на бутилката, когато той рязко се обърна. Етан спря да се люлее и се вгледа в него.
— Какво? — попита. — Божичко, Кам, изглеждаш, сякаш си видял призрак.
— Нищо — прокара ръка по лицето си, после внимателно седна на верандата и се облегна на колоната. — Нищо — повтори отново, но остави бирата. — Малко съм изнервен.
— Обикновено така се чувстваш, ако останеш на едно място повече от седмица.
— Не ми лази по нервите. Етан.