— Смяташ, че момчето наистина може да избяга?
— Когато му предложих временен подслон, в очите му видях яд, омраза. И страх. Ако се почувства заплашен, ще избяга. — Помисли си за всички деца, които свършваха из улиците на незнайни градове, бездомни, отчаяни; за онова, което бяха принудени да вършат, за да оцелеят. А колко от тях изобщо не оцеляваха.
Нейната работа беше да запази точно това момче.
— Той иска да остане там, Марилу. Може би трябва. Към майка си е настроен крайно отрицателно. Подозирам злоупотреба, но още не е готов да го обсъжда. Поне не с мен.
— Знае ли се нещо за местонахождението на майката?
— Не. Нямаме представа къде е или какво ще направи. Подписала е документи, позволяващи на Рей Куин да започне процедура по осиновяването, но той починал преди да приключи. Ако се върне и поиска сина си… — Поклати глава. — Братята Куин ще си имат проблеми.
— Говориш така, сякаш си на тяхна страна.
— Аз съм на страната на Сет — решително отвърна Анна. — Разговарях с учителите му. — Измъкна една папка. — Написала съм доклад. Днес ще ходя пак да говоря с някои от съседите. Дано успея да се видя и с тримата братя Куин. Може би е възможно да се прекрати временното настойничество, докато приключа с първоначалното проучване, но съм по-скоро против. Момчето се нуждае от сигурност. Иска да се чувства желано. И дори братята Куин да настояват за оставането му само заради обещанието си, мисля, че то пак е повече от онова, което е имал преди.
Марилу взе папката и я остави настрана.
— Дадох този случай на теб, защото ти не гледаш само фактите. И те изпратих неподготвена, защото исках да разбера впечатленията ти. Сега ще ти кажа какво аз знам за семейство Куин.
— Познаваш ги?
— Анна, аз съм родена и израсла в Шор. — Беше нещо, с което тя много се гордееше. Усмихна се с красивата си усмивка. — Рей Куин ми преподаваше в колежа. Възхищавах се от него. Когато родих двете момчета, Стела Куин им беше педиатър, преди да се преместим в Принесе Ан. Обожавахме я.
— Докато пътувах вчера нататък, непрекъснато си мислех колко ми се иска да бях имала възможност да се запозная е тях.
— Бяха изключителни хора — простичко отвърна Марилу. — Нормални, дори в известен смисъл обикновени. И изключителни. То е цяла история — допълни тя и се облегна на стола си. — Завърших колежа преди шестнайсет години. Тримата братя Куин бяха тийнейджъри. Човек дочува от време на време някой и друг слух. Бяха малко буйни и хората се чудеха защо Рей и Стела са взели тези големи и трудни момчета. Бях бременна с Джони, първия ми син, съдирах си задника, за да взема диплома, и помагах на съпруга си да плаща наема. Той работеше на две места. Искахме по-добър живот за себе си, а определено искахме такъв и за бебето, което носех. — Замълча и обърна рамката със снимките на бюрото си, за да може да вижда по-добре усмихващите се насреща й две момчета. — Аз също се чудех. Предполагах, че са луди или че просто си играят на самаряни. Един ден професор Куин ме повика в кабинета си. Бях отсъствала от две-три лекции. Сутрин се чувствах ужасно. — И сега това я накара да се намръщи. — Кълна се, че не мога да разбера как на някои жени им е приятно да си припомнят тези неща. Във всеки случай помислих, че ще ми препоръча да се откажа от неговите лекции, което означаваше да загубя точки за заветното дипломиране. Бях само на сантиметър — само на крачка и щях да съм първата в семейството с диплома от колеж. Бях готова да се боря. Вместо това той поиска да разбере с какво би могъл да ми помогне. Направо онемях. — Усмихна се при спомена, после се извърна сияеща към Анна. — Знаеш колко анонимен те прави колежът — огромните аудитории, където студентът е само един от многото. Но той ме беше забелязал. И беше отделил време, за да се поинтересува от положението ми. Избухнах в сълзи. Хормоните! — допълни с иронична усмивка. — Е, той ме потупа по ръката, даде ми кърпа и ме остави да си поплача. Получавах стипендия и ако се провалях по някой предмет, можех да я изгубя. Оставаше ми само още един семестър. Каза ми да не се притеснявам, всичко ще се уреди и ще си получа дипломата. Опита се да ме успокои. Разправяше ми някаква история как учел сина си да кара кола. Разсмя ме. Едва по-късно осъзнах, че говореше за едно от момчетата, които е взел. Защото за него те не бяха осиновени. Те бяха негови.
Анна въздъхна.
— И ти си взе дипломата.
— Той се погрижи. Задължена съм му. Не ти казах за това предварително, исках да си оформиш някакво собствено мнение. Що се отнася до братята Куин, всъщност не ги познавам. Виждала съм ги на две погребения. Видях и Сет Делаутер с тях на последното. Поради лични причини бих искала да получат възможност да бъдат едно семейство. Но… — Положи дланите си една до друга. — Преди това са интересите на момчето и структурата на системата. Ти си старателна, Анна, и вярваш в системата. Професор Куин би искал най-доброто за Сет и заради стария си дълг аз му предоставям теб.