Младата жена дълбоко въздъхна.
— Без натиск, нали?
— Непрекъснато сме подложени на натиск. — Сякаш в потвърждение на думите и телефонът започна да звъни. — И времето лети.
Анна се изправи.
— Тогава по-добре да се захващам за работа. Изглежда, днес ще прекарам повечето време сред природата.
Беше почти един на обяд, когато Анна изви по алеята към къщата на семейство Куин. Беше успяла да се срещне е трима от посочените от Кам предния ден съседи.
Когато се обади в службата на Филип Куин в Балтимор, установи, че е излязъл в отпуск. Надяваше се да го намери тук и така да успее да си състави мнение за още един Куин.
Беше посрещната от кученцето. То се разлая свирепо, макар в същото време бързо да се отдръпваше заднишком от нея. Изгледа го развеселено. Засмя се, после клекна и протегна ръка.
— Стига, сладурче, нищо няма да ти направя. Ама че си миличък, ама че си хубавичък! — Продължи да му говори кротко, докато то се излегна по гръб и започна да души ръката й, после се затъркаля, изпаднало във възторг, след като го почеса.
— Както ви е известно, има бълхи и е бясно.
Анна вдигна глава и видя Кам, застанал на предната врата.
— Доколкото ми е известно, вие също.
Той се позасмя и излезе на верандата. „Днес носи кафяв костюм“ — отбеляза Кам. За нищо на света не можеше да си обясни защо избира такива убити тонове.
— Предполагам, че сте готова да рискувате, щом се връщате. Не ви очаквахме толкова скоро.
— Решава се съдбата на едно момче, господин Куин. Затова не смятам да си губя времето.
Явно очаровано от гласа й, кучето скочи и близна лицето и. Тя неволно се засмя — това накара Кам да повдигне вежди. Като се предпазваше с ръце от кутрето, младата жена се изправи. Оправи сакото си и отново придоби делови вид.
— Мога ли да вляза?
— Защо не? — Този път я изчака, дори отвори вратата и я покани да влезе.
Видя просторна и спретната стая. Мебелите бяха доста стари, но пък изглеждаха удобни. Клавесинът в ъгъла привлече погледа й.
— Свирите ли?
— Не съвсем. — Кам несъзнателно прокара ръка по прашната повърхност. — Майка ми свиреше и Филип също има известна дарба.
— Тази сутрин се опитах да се свържа с него в службата му.
— Излезе да пазарува. — Понеже беше доволен, че успя да спечели тази битка, Кам лекичко се усмихна. — Ще живее тук… за известно време. Етан също.
— Бързо действате.
— Решава се съдбата на едно момче — повтори думите й той.
Анна кимна. Чу се далечен тътен на гръмотевица и тя погледна навън, после сви вежди. Беше притъмняло и вятърът се усилваше.
— Бих искала да поговорим за Сет. — Премести куфарчето си и погледна един от столовете.
— Много време ли ще ни отнеме?
— Не бих могла да кажа.
— Тогава да отидем в кухнята. Искам да приготвя кафе.
— Добре.
Последва го, като междувременно огледа къщата. Беше точно толкова подредена, колкото да се запита дали Кам не е очаквал посещението и. Минаха покрай някаква малка стая, където масичките бяха покрити с прах, леглото — отрупано с вестници, а подът — осеян с обувки.
„Тук си пропуснал, а?“ — помисли си. Но намираше старанието му за много мило.
След това чу внезапната и сърдита ругатня.
— По дяволите! Майната му! Какво е това, дявол да го вземе? Какво пак? Исусе Христе! — Той вече шляпаше през водата и сапунената пяна към съдомиялната машина.
Анна отстъпи назад.
— На ваше място щях да я спра.
— Да бе, да, да. Сега ще трябва да махна тая помия. — Издърпа вратичката. Отвътре се изля снежнобяла пяна.
Анна се прокашля.
— А-а, какъв препарат използвате?
— Препарат за чинии. — Разтреперан от яд, той издърпа някаква кофа изпод мивката.
— Препарат за миене на чинии или препарат за миялни машини?
— Че каква е разликата, по дяволите? — Започна да мете вбесен. Навън се изля пороен дъжд.
— Това… — Като запазваше сериозното изражение на лицето си, тя посочи пода. — Това е разликата. — Ако използвате препарат за ръчно миене на чинии в съдомиялна машина, това е неизбежният резултат. — Той се изправи с кофата в ръка и такъв израз на лицето, че Анна не успя да сдържи смеха си: — Съжалявам, съжалявам. Вижте, обърнете се с гръб.
— Защо?