— Пък аз за момент си помислих, че ще заминеш. Завъртя се и видя баща си да се подсмихва, седнал на кухненската маса.
— О, Господи, това вече е върхът!
— Защо не вземеш малко лед за кокалчетата си?
— Нищо ми няма — погледна ги за миг Кам. Няколко драскотини. А острата болка беше добро приземяване към действителността. — Мислих си за това, тате. Наистина мислих. Просто не вярвам, че си тук.
Рей продължи да се усмихва.
— Ти си тук, Кам. Това е важното. Трудно ти беше да се откажеш от такова състезание. Благодарен съм ти. Гордея се с теб.
— Бардет каза, че лодката му е истинско бижу. С неговите пари… — Младият мъж се опря на плота и се загледа през прозореца към тихите води. — Мога да я спечеля. Преди пет години бях капитан на екипаж, с който спечелихме второ място в състезанието за малката купа на Америка, а миналата година я взех в Чикаго-Макинак.
— Ти си добър навигатор, Кам.
— Да. — Ръцете му се свиха в юмруци. — Какво правя тук, по дяволите? Ако това продължава, ще си падна по сапунените опери. Ще започна да си мисля, че Боби и Памела не само са истински хора, но и близки лични приятели. Ще започна да се вманиачвам, че прането ми не е достатъчно бяло. Ще изрязвам талони и ще събирам рецепти и изобщо ще си загубя целия шибан ум.
— Изненадвам се, че разсъждаваш по този начин за поддържането на къщата. — Сега гласът на Рей беше по-остър, в него се долавяше известно разочарование. — Да създадеш дом, да се грижиш за семейство е важна работа. Най-важната от всички.
— Не е моя работа.
— Изглежда сега е. Съжалявам за това.
Кам се обърна. Щом ще си разговаряш с халюцинация, можеш и да я гледаш.
— За какво? Че умря и ме остави?
— Е, това беше доста неудобно във всяко отношение.
Беше готов да се разсмее — думите и ироничният тон бяха толкова типични за Рей Куин. Но трябваше да се освободи от онова, което непрекъснато занимаваше ума му.
— Някои хора разправят, че нарочно си се блъснал в стълба.
Усмивката на Рей помръкна и очите му станаха сериозни и тъжни.
— Ти вярваш ли им?
— Не — въздъхна Кам. — Не, не вярвам.
— Животът е дар. Не винаги ни е приятен, но е нещо скъпоценно. Не бих наранил теб и братята ти по този начин.
— Знам — тихо продума Кам. — Олеква ми да го чуя от теб, но и знам, че е така.
— Може би бих могъл да предотвратя нещата. Може би бих могъл да направя някои неща по-различно. — Въздъхна и започна да върти златната халка около пръста си. — Но не го направих. Сега зависи от теб — от теб, Етан и Филип. Имало е причина да дойдете при мен и Стела. Някаква причина тримата да се съберете заедно. Винаги съм вярвал, че е така. Сега го знам.
— Ами хлапето?
— Мястото на Сет е тук. Той се нуждае от теб. Точно в момента си има неприятности и ти трябва да си припомниш времето, когато си бил в неговото положение.
— Какво имаш предвид, че си има неприятности?
Рей лекичко се усмихна.
— Вдигни телефона — отвърна той секунди преди да е иззвънял.
И после изчезна.
— Трябва да започна да спя повече — каза си Кам и вдигна слушалката. — Да, да.
— Ало? Господин Куин?
— Точно така. Камерън Куин на телефона.
— Господин Куин, обажда се Абигейл Мурфийлд, заместник-директор в средното училище на Сейнт Кристофър.
Кам усети как стомахът му се свива.
— Аха.
— Боя се, че тук имахме малко неприятности. Сет Делаутер е в кабинета ми.
— Какви неприятности?
— Сет се е сбил с друг ученик. Отстранен е от занятия. Господин Куин, ще ви бъда благодарна, ако можете да дойдете в кабинета ми, за да ви обясним как стоят нещата и да вземете Сет у дома.
— Страхотно! — Объркан, той прокара ръка през косата си. — Тръгвам.
Училището не се беше променило много, забеляза Кам, от времето, когато беше учил в него. Първата сутрин, когато мина през тежката входна врата, Стела Куин буквално трябваше да го влачи.
Сега беше с осемнайсет години по-стар, но не по-въодушевен.
Подът беше покрит с избелял линолеум, от широките прозорци нахлуваше ярка светлина. А миризмата беше на тайно внесени сладкиши и детска пот.
Кам пъхна ръце дълбоко в джобовете си и се отправи към административната част. Знаеше пътя. В края на краищата беше направил пътека до тези кабинети при безбройните случаи по време на престоя му в средното училище.
Бюрото в преддверието сега не се заемаше от същата стара секретарка с орлов поглед. Тази беше по-млада, по-издокарана и го посрещна със сияйна усмивка.