— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита с бодър глас.
— Дошъл съм да внеса гаранция за Сет Делаутер.
Тя примигна насреща му и усмивката й стана озадачена.
— Извинете?
— Камерън Куин. Идвам при заместничката.
— О, имате предвид госпожа Мурфийлд. Да, очаква ви. Втората врата по онова коридорче. Вдясно. — Телефонът й иззвъня и тя го вдигна. — Добро утро — изпя в слушалката. — Средното училище на Сейнт Кристофър. Кати е на телефона.
Кам реши, че предпочита церберката, която охраняваше канцелариите по негово време пред тази наперена новачка. И докато се отправяше към вратата, той се напрегна, гърбът му се изправи сковано, а дланите му се изпотиха.
Някои неща никога не се променяха.
Госпожа Мурфийлд седеше зад бюрото и въвеждаше данни в компютъра си. Кам си помисли, че пръстите и се движат много умело. И движението й подхождаше. Беше чиста и спретната, вероятно около петдесетгодишна. Косата и беше къса, права, светлокестенява, лицето и беше спокойно и приятно.
Златната й халка отразяваше светлината, докато движеше пръстите си по клавиатурата. Единствените други бижута, които носеше, бяха обикновените златни топчета на ушите й.
В другия край на стаята Сет се беше отпуснал на един стол и се взираше нагоре в тавана. Опитваше се да изглежда отегчен, но всъщност изглеждаше нацупен. Хлапето се нуждае от подстригване, забеляза Кам и се зачуди кой ли трябва да се заеме с това. Носеше разнищени по краищата джинси, два номера по-голяма тениска и невероятно мръсни кубинки.
На младия мъж това му се струваше съвсем нормално.
Почука по касата на вратата. И заместничката, и Сет погледнаха към него. Госпожа Мурфийлд се усмихна с учтиво гостоприемство. Момчето презрително се подсмихна.
— Господин Куин.
— Аха. — После си припомни, че от него се очаква да се държи като отговорен настойник. — Надявам се, че ще можем да изясним това, госпожо Мурфийлд. — Учтиво се усмихна, пристъпи към бюрото и протегна ръка.
— Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо. Когато ни се налага да вземаме неприятни дисциплинарни мерки срещу някой ученик, както в случая, искаме родителите или съответните отговорни лица да получат възможност да си изяснят ситуацията. Заповядайте, господин Куин, седнете.
— Каква е ситуацията?
— Боя се, че Сет е приложил физическо насилие над друг ученик тази сутрин. Другото момче е поверено на грижите на училищната сестра и родителите му са информирани.
Кам изви едната си вежда.
— И къде са тогава?
— Родителите на Робърт в момента са на работа. Но във всеки случай…
— Защо?
Усмивката й се върна — лека, предпазлива, въпросителна.
— Защо какво, господин Куин?
— Защо Сет е натупал Робърт?
Госпожа Мурфийлд въздъхна.
— Разбирам, че съвсем отскоро сте поели настойничеството над Сет, така че може би не сте наясно, че не за пръв път се бие с други ученици.
— Наясно съм. Питам ви за този случай.
— Много добре — скръсти ръце тя. — Според Робърт Сет поискал от него да му даде един долар и когато той отказал да му плати, Сет го нападнал. До този момент — допълни, като премести поглед върху момчето Сет нито е потвърдил, нито е отрекъл. Правилникът на училището изисква учениците да бъдат отстранявани за три дни от учебните занятия като дисциплинарна мярка при сбиване в училищните помещения.
— Добре! — Кам стана, но когато Сет понечи да го последва, той вдигна пръст. — Стой — заповяда му, след това клекна, докато застанат очи в очи. — Изнудвал ли си онова дете?
Момчето трепна.
— Така твърди той.
— Ударил си го.
— Да, ударих го. Праснах го по носа — допълни с хитра усмивчица и отметна сламенорусата си коса, паднала над очите му. — Там боли повече.
— Защо го направи?
— Може пък да не ми харесва тлъстата му физиономия.
Търпението на Кам се изчерпи и той го сграбчи за раменете. Когато Сет се присви и простена, звъннаха предупредителни звънчета. Преди да успее да му се изплъзне, издърпа ръкава на огромната му тениска. От рамото до лакътя му се спускаха грозни малки синини.
— Пусни ме. — С пламнало от срам лице момчето се задърпа, но той само го обърна на стола. Високо по гърба му имаше драскотини — червени и пресни.
— Стой мирен. — Кам го пусна и хвана облегалките на стола, но очите му не изпускаха Сет. — Ще ми кажеш какво е станало. И изобщо не си помисляй да ме лъжеш.
— Не искам да говоря за това.
— Не те питам какво искаш. Трябва да ми кажеш. Или… — понижи глас, така че само Сет да може да го чува — предпочиташ да оставиш онзи боклук да се измъкне?
Момчето отвори уста и пак я затвори. Трябваше да се овладее, за да не трепери.