— Беше го яд. Оня ден правихме тест по история и аз нямах нито една грешка. Всеки можеше да го направи без грешка, но той е глупак, така че нищо не направи. Затова непрекъснато ме тормозеше, влачеше се след мен по коридора, дърпаше ме. Махнах се, защото ми е писнало от ВУО.
— От какво?
Сет завъртя очи.
— Вътрешно училищно отстраняване. Досадно е. Не исках повече наказания, така че се махнах. Но той продължаваше да ме дърпа и да ме нарича с разни имена. Дървен философ, галеник на даскалите и други такива гадости. Не му обръщах внимание. Но после ме заклещи и ме притисна в шкафчетата и каза, че съм син на уличница и че всички го знаят, така че го фраснах. — Засрамен и смутен, повдигна предизвикателно едното си рамо. — И получавам три дни ваканция. Голяма работа!
Кам кимна и се изправи. Когато се обърна, очите му бяха потъмнели от ярост.
— Няма да отстраните това дете от училище, защото се е защитило от един неграмотен хулиган. А ако се опитате, ще се отнеса към Комисията по образованието.
Смаян. Сет вдигна очи и загледа Кам. Досега никой не се беше застъпвал за него. Изобщо не беше очаквал това от настойника си.
— Господин Куин…
— Никой няма да нарича брат ми син на уличница, госпожо Мурфийлд. А ако нямате училищни разпоредби срещу обиждане с грозни имена и заяждане, трябва да ги създадете. Така че ви казвам отново да преразгледате случая. И по-добре размислете кой тук трябва да бъде отстранен. Можете да кажете на родителите на малкия Робърт, че ако не искат детенцето им да плаче е разбит нос, да се опитат да го възпитат.
Трябваше и известно време преди да проговори. Преподаваше и се занимаваше с деца от почти трийсет години. Това, което в момента виждаше изписано на лицето на Сет, беше надежда, недоверчива и предпазлива, но все пак надежда. Беше поглед, който не искаше да угаси.
— Господин Куин, бъдете сигурен, че ще разследвам този случай. Нямах представа, че Сет е пострадал. Ако искате да го заведете при сестрата, докато поговоря с Робърт и… останалите…
— Аз мога да се погрижа за него.
— Както желаете. Временно ще изчакам с отстраняването, докато си изясня фактите.
— Направете го, госпожо Мурфийлд. Но на мен фактите са ми ясни. Сега ще прибера Сет у дома. Стига му толкова за днес.
— Съгласна съм с вас.
Детето не изглеждаше уплашено, когато пристигна в кабинета и, помисли си тя. Изглеждаше наперено. Не изглеждаше уплашено и когато му каза да седне и се обади у тях. Беше настроено войнствено.
Но сега изглеждаше уплашено, с широко ококорени и смаяни очи и здраво стиснало облегалките на стола. Твърдата броня, която бе издигнало здраво около себе си, броня, която нито тя, нито някой от учителите беше в състояние дори мъничко да одраска, изглежда, сега беше силно пропукана.
„Хайде — реши тя, — да видим какво можем да направим за него.“
— Ако доведете Сет в училище утре сутринта и отново ме посетите, ще разрешим този въпрос.
— Ще дойдем. Да вървим — обърна се към Сет и пое навън.
Докато крачеха по коридора към входната врата, стъпките им отекваха глухо в тишината. Кам погледна момчето и забеляза, че то се взира в краката си.
— Още ме побиват тръпки.
Сет бутна вратата.
— Какво?
— Как се чувстваш, когато поемеш по дългия път към канцеларията на заместничката?
Момчето изсумтя, прегърби рамене и продължи да върви. Чувстваше се така, сякаш хиляди пеперуди водеха битка в стомаха му.
Американското знаме на пилона до паркинга плющеше на вятъра. От някакъв отворен прозорец зад тях се надигнаха тържествените, нестройни звуци от час по музика. Началното училище беше отделено от средното с тясна ивица трева и няколко жалки на вид вечнозелени храсти.
От другата страна на малката открита писта се възправяше тухлената сграда на гимназията. Сега му изглеждаше по-малка, забеляза Кам, почти старомодна и съвсем не приличаше на затвора, за какъвто някога я беше възприемал.
Спомни си как се облягаше лениво на капака на първата си купена на старо кола на паркинга и наблюдаваше момичетата. Как преминаваше от стая в стая по шумните коридори, за да гледа момичетата. Как седеше на сковаващите задника чинове по време на сковаващите ума часове и не откъсваше очи от момичетата.
Фактът, че спомените от годините му в гимназията се връщаха като парад на различни женски форми, почти го накара да се разчувства.
После звънецът остро иззвъня и шумът зад гърба му рязко изригна. Сантименталните чувства бързо се изпариха. Слава Богу, че тази страница от живота му бе приключена.
Но не бе приключена за момчето, напомни си той. И след като е тук, може да се опита да му помогне. Отвориха вратите на корвета и Кам не каза нищо, изчаквайки очите им да се срещнат.