— Откога? — поинтересува се Кам и момчето сви рамене.
— Когато не съм наказан.
— Обри обича да си играе с теб. Днес разполагам с още един час — продължи, понеже беше принудена непрекъснато да си прави сметка на времето. — Така че ще приготвя яденето и ще го сложа в хладилника. Трябва само да го затоплите. Ще ви оставя списък с почистващите препарати, които липсват, а ако искате, мога и аз да ги купя.
— Да ги купиш вместо нас? — Кам беше готов да коленичи в краката й. — Искаш ли повишение?
Тя се засмя и понечи да влезе вътре.
— Сет, ти се погрижи кучето да стои далеч от рибата. Иначе цяла седмица ще смърди.
— Разбира се. След две минутки ще свърша и идвам. — Изправи се, после слезе от верандата, така че Грейс да не може да го чува през вратата. Решително се обърна към Кам: — Нали сега няма да вземеш да я сваляш?
— Да я свалям?! — Погледна го объркано, после поклати глава. — За Бога! — Вдигна хладилната чанта и тръгна край къщата до масата за чистене на риба. — Познавам Грейс, откакто съм тук, а и не свалям всяка жена.
— Добре тогава.
Тонът на момчето — властен, собственически и самодоволен, го накара да се усмихне.
— Значи… ти самият си й хвърлил око, а?
Сет леко се изчерви и отвори чекмеджето за ножа.
— Просто внимавам за нея, това е.
— Определено е хубава — закачливо подхвърли младият мъж и със задоволство видя как очите му блясват от ревност. — Но по една случайност точно в момента свалям друга жена, а става много неприятно, ако се опитваш да го правиш с повече от една наведнъж. А пък точно за тази жена ще е нужно голямо убеждаване.
ОСМА ГЛАВА
Реши да се заеме със свалянето на Анна. Тъй като непрекъснато мислеше за нея, Кам остави Сет да се оправя сам с последните две риби и влезе вътре. Похвали онова, което Грейс готвеше на печката, и се отправи на горния етаж.
Искаше да използва телефона в своята стая. Визитната картичка на Анна беше в джоба му.
На прага на стаята спря и едва не се разплака от благодарност, тъй като леглото му беше току-що оправено, карираната зелена покривка изпъната, а възглавниците — разбухнати.
Тази нощ щеше да спи в чисти чаршафи, които дори не се беше наложило да пере. Така перспективата да спи сам ставаше малко по-поносима.
Повърхността на старото му дъбово нощно шкафче блестеше от чистота. Лавиците, по които все още бяха наредени повечето от трофеите му и някои от любимите му книги, бяха подредени, а тапицираният стол, който беше започнал да ползва като закачалка, сега беше свободен. Явно беше прибрала дрехите в гардероба.
Сигурно се беше разглезил от живота по хотелите през последните няколко години, но му беше приятно да влезе в подредената и почистена стая.
Отпусна се на леглото си и посегна към телефона.
— Анна Спинели — делово изрече тя. Затвори очи, за да си я представи по-добре как изглежда. Харесваше му да си фантазира, че тя седи зад бюрото си, облечена в онази къса и прилепнала синя рокля, е която беше снощи.
— Госпожице Спинели. Какво е мнението ви за раците?
— Ах…
— Нека го перифразирам. — Намести се по-добре и установи, че за пет минути може да заспи. — Какво е мнението ви за гощавка с димящи раци?
— Мнението ми е положително.
— Добре. Какво ще кажете за утре вечер?
— Камерън…
— Тук уточни той. — В къщата. Къщата, която никога не е празна. Утре е първият ден на сезона за раци. Етан ще донесе цял кош. Ще ги сварим. Можеш да видиш как членовете на семейство Куин — как би се изразила? — общуват, взаимодействат си. Да видиш как се чувства Сет — как се приспособява към средата в този дом.
— Това е много добре.
— Ей, и преди съм си имал работа със социални работници. Не с такива, които носят сини обувки с високи токчета, но…
— Беше в извънработно време — напомни му тя. — Във всеки случай мисля, че вечерята може да се окаже добра идея.
— Към шест и половина. — Чу я как прелиства бележника си и изпита известно раздразнение, че проверява графика си.
— Добре, мога да го уредя. Шест и половина — изрече го твърде делово, като човек, който си урежда професионална среща.
— Сама ли си?
— В кабинета ми? Да, в момента. Защо?
— Просто си мислех. Цял ден от време на време си мисля за теб. Защо не ми позволиш утре да дойда и да те взема, после мога да те върна у дома. Можем да спрем и… щях да кажа да се прехвърлим на задната седалка, но корветът няма такава. И все пак мисля, че ще можем да се справим.
— Сигурна съм, че ще можем. Именно затова ще дойда с моята кола.
— Ще трябва отново да те пипна в ръчичките си.
— Не се съмнявам, че ще стане. Все някога. Междувременно…
— Желая те.
— Знам.
Понеже гласът и беше пресипнал и не звучеше толкова уверено, той се усмихна.
— Защо ли да не ти кажа направо какво искам да направя с теб? Можещ дори да си водиш записки в малкия си бележник — за бъдещи справки.
— Мисля… че е по-добре да го отложим. Макар че бих могла да проявя интерес да го обсъдим някой друг път. Боя се, че след няколко минутки имам среща. Утре вечер ще се видим с теб и с цялото ти семейство.
— Отпусни ми десет минути насаме с теб, Анна — прошепна той. — Десет минути, за да те докосна.
— Аз… може да опитаме в рамките на това време утре. Трябва да вървя. Дочуване.
— Чао!
Доволен, че я е смутил, той затвори и потъна в напълно заслужена дрямка.