— Не знам. Тук някъде.
— Господи, Кам, тук някъде! Би трябвало да го държиш под око.
— Целия шибан ден го държа под око. Тук е. — Излезе на задната врата, огледа двора и се навъси, като не видя момчето. — Може да е отпред или да е отишъл да се поразходи. Няма да го държа на каишка.
— По това време би трябвало да си пише домашните. От теб се иска само да го наблюдаваш два-три часа след училище.
— Днес не се получи точно така. Имаше малка ваканция.
— Избягал е? Допуснал си да избяга, когато наоколо ни душат социалните служби?
— Не, не е избягал — обърна се с досада Кам. — Някакъв малък мръсник в училище непрекъснато го дразнел, одрал го целия и го нарекъл син на уличница.
Раздразнението на Филип премина в ярост. Златистите МУ очи блеснаха, устните му се свиха.
— Какъв мръсник?! Кой е той, по дяволите?
— Някакъв дебелак, който се казва Робърт. Сет го фраснал и казаха, че щели да го отстранят от училище.
— Друг път ще го отстранят! Кой, по дяволите, е директор сега? Някой нацист?
Кам не сдържа усмивката си. Когато се стигне до битка, винаги можеше да разчита на брат си.
— Не ми се видя такава. След като отидох в училище и успяхме да измъкнем цялата история от Сет, тя омекна. Утре сутринта ще го заведа за още един разговор.
Сега пък Филип се усмихна.
— Ти? Камерън Побойникът ще ходи на родитело-учителска среща в средното училище! О, защо не съм муха на стената!
— Няма да ти се наложи, защото ти също ще дойдеш.
Филип припряно отпи от виното и се задави.
— Какво искаш да кажеш?
— Също и Етан — заяви Кам. — Отиваме всички. Обединен фронт. Да-а, точно така ще стане.
— Имам среша…
— Отмени я. Ето го хлапето. — Забеляза Сет, който идваше с Фулиш откъм горичката. — Просто се е разхождал е кучето. Етан трябва да се върне всеки момент и те се разбера и е него.
Филип се вгледа навъсено в чашата си.
— Мразя, когато си прав. Отиваме всички. Ще бъде забавна сутрин. — Доволен, Кам го удари приятелски по рамото.
— Този път ние сме големите. А след като спечелим битката с властта, можем да го отпразнуваме утре вечер… с един кош раци.
Настроението на брат му се повдигна.
— Първи април. Открива се сезонът на раците. О, да!
— Тази вечер имаме прясна риба — аз я хванах, ти я готвиш. Искам да си взема душ — заяви Кам. — Госпожица Спинели утре ще дойде на вечеря.
— Аха, ами… какво? — Филип рязко се завъртя. — Поканил си социалната служителка на вечеря? Тук?
— Точно така. Нали ти казах, че ми харесва.
Филип затвори очи.
— За Бога, взел си да сваляш социална служителка!
— Тя също ме сваля — усмихна му се той. — Това ми харесва.
— Кам, не че искам да се бъркам в извратените ти представи за любов, но малко се позамисли. Имаме си проблеми със застрахователната компания. Имаме си и проблеми със Сет в училище. Как ще им се види това на хората от социалните служби?
— За първото няма да казваме. За второто ще си кажем цялата истина. Мисля, че ще се получи даже много добре е госпожица Спинели. На нея ще й хареса как и тримата сме отишли да се застъпим за Сет.
Филип размисли и кимна.
— Прав си. Така ще е добре. — Наклони глава. — Може пък да използваш твоето… влияние върху нея, за да я накараш да придвижи по-бързо случая и да махне от главите ни поне тяхната система.
Кам замълча, изненадан колко много го подразни дори намекът за такова нещо. После тихо изрече:
— Нищо няма да използвам. Едното няма нищо общо е другото.
Когато Кам ядосан изскочи навън. Филип присви устни. „Я виж ти — каза си, — колко интересно?!“
Етан насочи лодката към пристана и забеляза Сет в двора. Саймън нададе силен и щастлив лай и Етан разроши козината му.
— Да, приятел, вече почти сме си у дома.
Докато оправяше платната, продължи да наблюдава как момчето хвърля пръчки на палето. В този двор винаги е имало куче, което да гони пръчки или топки, да се търкаля в тревата. Спомни си Дъмбо, сладкото ловно кученце, което заобича още щом дойде в дома на Куин.
То беше първото куче, с което можеше да си играе, което да го утешава. От Дъмбо беше научил значението на безусловната любов и определено се бе почувствал сигурен първо с кучето, преди още да се почувства сигурен с Рей и Стела или с момчетата, които щяха да станат негови братя.
Предполагаше, че и Сет изпитва до голяма степен същото. Винаги можеш да разчиташ на кучето си.
Когато пристигна тук преди много години с наранено тяло и душа, не вярваше, че животът му може наистина да се промени. Обещания, уверения, прилична храна и прилични хора не означаваха нищо за него. Така че беше замислил да сложи край на този живот.