И докато уверяваше сама себе си, сви по алеята с елегантната си малка кола.
Кам излезе на верандата.
За момент двамата останаха неподвижно, загледани един в друг. И когато той слезе по стъпалата и тръгна по алеята, със стегнато тяло, с небрежно разрошени тъмни коси, с неразгадаеми тъмносиви очи, сърцето й подскочи.
Желаеше тези упорито стиснати устни, тези ръце със загрубели длани. Искаше това до болка мъжествено тяло да притисне нейното върху матрака и да се движи със скоростта, станала толкова важна част от живота му. Глупаво беше да го отрича.
Но ще се справи с него, обеща си Анна. Само се надяваше, че ще може да се справи и със себе си.
Излезе от колата. Беше облечена в елегантен костюм с цвят на птиче гнездо. Косата й беше прибрана. Неначервените и устни се извиха в любезна, донякъде сдържана усмивка и тя понесе куфарчето си.
По причини, които изобщо не можеше да обясни, Кам почувства абсолютно същата реакция, както и в онази дъждовна нощ, когато я видя по коридора пред апартамента и — неудържимо желание.
Когато се запъти към нея, тя наклони глава. Знакът „Долу ръцете“ беше по-ясен от вик.
Но той леко се приведе напред, когато стигна до нея, и подуши косите й.
— Нарочно си го направила?
— Какво съм направила нарочно?
— Облякла си строг костюм и в същото време си сложила най-сексапилния парфюм, за да ме подлудиш.
— Съобразявай се с костюма, Куин. Мечтай си за парфюма. — Понечи да мине покрай него, после сведе високомерно поглед, когато ръката му я улови за рамото. — Не слушаш.
— И аз като всеки мъж обичам игричките, Анна. — Обърна я и отново застанаха лице в лице. — Но този път може би си избрала неподходящ момент.
Имаше нещо в погледа му, установи тя. И понеже разпозна в него нещастието, тя омекна.
— Случило ли се е нещо? Какво не е наред?
— Какво е наред? — отвърна той.
Постави ръка върху неговата, все още положена на рамото й и лекичко я стисна.
— Тежък ден?
— Да. Не. По дяволите! — Отказа се, пусна я и се облегна на капака на колата й. Фактът, че беше в състояние да потисне недоволството си, само потвърждаваше съчувствието и. — Сутринта беше онова нещо в училище.
— Нещо?
— Вероятно ще получиш някакъв официален доклад или нещо подобно, така че искам лично да ти представя нашата гледна точка.
— О-хо, гледни точки. Е, да чуем!
— И така… — той започна да разказва. Разгорещи се, когато спомена за белезите по раменете на Сет и накрая се изправи и закрачи наоколо, докато завършваше с взетото решение по случая.
— Много добре си постъпил — отбеляза Анна и се усмихна, когато той спря и я изгледа подозрително. — Естествено, отговорът не е бил да натупа другото момче, но…
— Мисля, че е било дяволски добър отговор.
— Ясно ми е, но засега ще оставим това. Имах предвид, че си проявил отговорност и си го подкрепил. Отишъл си там, изслушал си ги, убедил си Сет да ти каже истината и после си се застъпил за него. Съмнявам се, че го е очаквал от теб.
— Че защо няма да… защо не бих го направил? Той беше прав.
— Повярвай ми, не всеки би застанал зад детето си.
— Той не ми е дете. Брат ми е.
— Не всеки, би застанал зад брат си — поправи се тя. — Да отидете тази сутрин и тримата също е било съвсем правилно и отново за съжаление не всеки би го направил. Това е повратна точка за вас и предполагам, че го разбираш. Това ли те притеснява?
— Не, това е дреболия. Други неща, няма значение. — Едва ли можеше да и каже за разследването по смъртта на баща му или за клюките. Нито пък смяташе, че ще е в тяхна полза, ако и разкрие, че се чувства като впримчен в капан и мечтае за спасение.
— Как го приема Сет?
— Спокойно — повдигна рамо Кам. — Вчера излизахме е лодката, ловихме малко риба.
Тя топло му се усмихна.
— Надявах се това да се случи. Започваш да го харесваш.
— За какво говориш?
— Започваш да се интересуваш от него. Лично. Той вече е нещо повече от задължение, от обещание, което трябва да се изпълни. Означава нещо за теб.
— Казах, че ще се грижа за него. Това и правя.
— Означава нещо за теб — повтори тя. — Това те притеснява. Кам. Какво ще стане, ако чувствата ти станат прекалено силни. И как да попречиш това да се случи.
Погледна я — слънцето се спускаше зад гърба й, а топлите и очите не се откъсваха от неговите. Може би наистина се притеснява, призна си, и не само за неясните си чувства към Сет.
— Каквото започна, го довършвам, Анна. И не изоставям семейството си. Изглежда, момчето е част от него. Но аз съм егоистичен кучи син. Питай когото искаш.