Но беше държал главата си изправена, нали така? Не се страхуваше от нищо. И не изглеждаше, като че ли току-що се е появил на картината. Изглеждаше почти на мястото си.
Забъркаш ли се с един Куин, забъркваш се с всичките. Така беше казал Кам. Но той не е Куин, помисли си Сет и леко присви очи, като вдигна скицата, за да огледа детайлите. Или може би е, но просто не знае. За него не беше важно дали Рей му е баща, както разправяха някои хора. Единственото, което беше важно, бе, че е далече от нея.
Нямаше значение кой му е баща. И сега няма, увери себе си. Пукната пара не дава за това! Всичко, което иска, е да остане тук, точно тук.
Вече от месеци никой не го беше налагал с юмруци. Никой не се тъпчеше с наркотици, след което да лежи толкова дълго и така неподвижен, че да го помисли за умрял. Тайно да се надява, че наистина е умрял. Няма залитащи типове е потни ръце, които да се опитват да го хванат.
Дори няма да мисли за това.
Яденето на раци също беше доста готино. Хубаво и мръсно, спомни си с усмивка. Трябва да ги ядеш с ръце. Социалната служителка също не се беше превземала. Само си свали сакото и си запретна ръкавите. Въобще не изглеждаше да го следи дали се оригва, или се чеше по задника, или нещо подобно.
Много се смя, припомни си Сет. Не беше свикнал с жени, които се смеят много, освен ако не са се натъпкали с кока. А и той знаеше, че това е друг вид смях. Смехът на госпожица Спинели не беше висок, буен и отчаян. Беше тих и… ами, уверен, предполагаше.
Също така никой не му каза, че не може да си вземе повече. Човече, обзалагаше се, че е изял поне сто от тези гадни нещастници. Дори нямаше нищо против да хапне от салатата.
От много време насам не беше изпитвал онова мъчително, неприятно усещане в стомаха си, което си беше безнадежден глад — толкова дълго, че можеше и да е забравил усещането. Но не беше забравил. Нищо не беше забравил.
Малко се беше притеснявал, че социалната работничка може да поиска да го върне обратно, но му се виждаше доста свястна. И я беше видял как подхвърля от раците и хляб на Фулиш, така че едва ли е толкова лоша.
Но щеше да я харесва повече, ако беше сервитьорка или някоя като Грейс.
Когато на вратата му се чу лекото почукване, Сет затвори бележника със скиците си и бързо отвори друг, където бяха нахвърляни първите десетина от петстотинте думи на есето.
— Да?
Анна надникна в стаята.
— Здрасти. Мога ли да вляза за минутка?
Странно беше, че го пита, и той се зачуди дали ще се обърне и ще си тръгне, ако й отговори „не“. Но само сви рамене.
— Предполагам.
— Скоро ще си тръгвам — започна тя и набързо огледа стаята му. Двойно легло, не особено умело оправено, стабилно нощно шкафче и бюро, стенна секция, на която имаше малко книги, преносимо стерео, съвсем ново на вид, и бинокъл. На прозорците имаше бели щори, а стените бяха боядисани в бледозелено.
Липсваха счупени, стари играчки или закачени по стените плакати. Но похъркващото в ъгъла кученце бе добро начало.
— Приятно е — приближи се до прозореца. — Имаш хубав изглед — вода и дървета. Сигурно наблюдаваш птиците. Купих си една книга за местните водни птици, когато пристигнах от столицата, така че да мога да се ориентирам. Трябва да е хубаво всеки ден да виждаш бели чапли.
— Сигурно.
— Харесва ми тук. А на тебе?
Той сви рамене и реши да действа предпазливо.
— Добре е. Нямам проблеми.
Тя се обърна и хвърли поглед към бележника му.
— Страховитото есе?
— Започнах го. — Придърпа го отбранително към себе си и събори другия на пода. Преди да успее да го грабне, Анна клекна и го вдигна.
— О, виж ти! — Беше паднал отворен на една скица на кутрето и тя си помисли, че художникът отлично е уловил сладкото му и глуповато изражение. — Ти ли го нарисува?
— Нищо особено. Сега работя по проклетото есе, нали така?
Може би щеше да въздъхне при този отговор, но беше прекалено запленена от рисунката.
— Чудесно е. Изглежда точно като него. — Искаше й се да прелисти страниците и да види другите му рисунки. Но устоя на изкушението и остави скицника. — Аз не мога да нарисувам дори най-проста фигурка.
— Просто си запълвам времето.
— Ами, ако не я искаш, може би ще я дадеш на мен?
Сет си помисли, че може да е номер. В края на краищата пак си беше облякла сакото и носеше куфарчето си. Отново приличаше повече на служителка от социалните, отколкото на жената, която беше запретнала ръкави и се смееше над димящите раци.
— За какво ти е?
— Мога да си я закача в апартамента. Точно така. Няма да е честно да държа кученце затворено по цял ден, докато съм на работа, но… — Усмихна се и хвърли поглед към спящото пале. — Наистина харесвам кучетата. Когато ще мога да си позволя къща с двор, ще си имам поне две. Но дотогава трябва да си играя с чуждите любимци.