— Не прави това. — Гърлото му се сви панически, когато първите горещи сълзи се спуснаха по страните й. Разгневените жени можеше да разбере и да се справи с тях. Разплакалите го съсипваха. — Прекъсваме. Точка. Господи, не прави това!
— Просто ме остави. — Извърна се, но той я прегърна и зарови лице в косите и.
— Съжалявам, съжалявам, съжалявам. — Готов беше да се извини за каквото и да е, за всичко. — Сгреших. Не бях прав. Не плачи, скъпа. — Обърна я, като я притискаше към себе си. Притисна устни върху челото й, върху слепоочията. Ръцете му милваха косата й, гърба й.
После започна да я целува по устните, отначало съвсем внимателно, за да я утеши и успокои, като в същото време продължаваше да шепне безсмислени молби и обещания, Но тя вдигна ръце и ги обви около врата му, тялото и се притисна към неговото и устните й се разтвориха.
Промяната настъпи бързо и той потъна в нея, изгуби се. Ръката, която преди нежно милваше косите й, сега се вплете в тях, сви се в юмрук, докато целувката бурно се нажежаваше.
„Отвлечи ме — беше единственото, което можеше да си помисли. — Не ме оставяй да размисля, не ме оставяй изобщо да мисля. Просто ме вземи.“ Искаше да усети ръцете му върху себе си, устата му върху себе си, искаше да усети мускулите си да тръпнат от желание под пръстите му. Когато силният му, почти див вкус я изпълни цялата, ще може да забрави всичко.
Трепереше, притисната в него, тръпнеше в ръцете му и звукът, който издаде върху обезумелите му устни, приличаше на ридание. Кам се отдръпна рязко, като ужилен, и макар ръцете му да не бяха напълно уверени, той ги задържа на раменете й и я отдръпна на разстояние.
— Това не беше… — замълча. Ако продължаваше да го гледа с тези тъмни, влажни очи, замъглени от страст, съвсем щеше да се обърка. — Не мога да повярвам, че ще го кажа, но идеята не е добра. — Плъзна ръце нагоре и надолу по раменете й, докато се опитваше да запази самообладание. — Сега си разстроена, вероятно не се замисляш… — Изпитваше непоносима жажда. — Господи, трябва да пийна нещо.
Ядосана и на двамата, тя изтри мокрото си лице.
— Ще направя кафе.
— Нямах предвид кафе.
— Знам, но ако ще бъдем разумни, нека останем на кафе.
Отиде в кухненския бокс и се зае да приготвя кафето. Всеки нерв по тялото й беше опънат до скъсване. Всички желания, които някога бе имала, които изобщо беше предполагала, че има, сега бяха брутално пробудени.
— Ако бяхме довършили, Анна, можеше да си помислиш, че се възползвам от ситуацията.
Тя кимна и продължи да се занимава с кафето.
— Или аз щях да се питам дали не съм се възползвала. И в двата случая идеята не е добра. За мен е важно никога да не смесвам секса с чувство за вина. — След тези думи го погледна — кротко, спокойно. — Жизненоважно е за мен.
И той разбра и изпита едновременно безпомощна ярост и безпомощна жал.
— Господи, Анна, кога?
— Когато бях на дванайсет.
— Съжалявам. — Усети болка в слабините, в сърцето си. — Съжалявам — повтори, напълно излишно. — Не е нужно да говориш за това.
— Точно тук мненията ни се разминават. Говоренето за това всъщност в крайна сметка ме спаси. — А той ще я изслуша. И ще я опознае. — С майка ми бяхме отишли за един ден до Филаделфия. Исках да видя Камбаната на свободата, защото в училище учехме за Освободителната война. Имахме една очукана и стара кола. Отидохме дотам, разгледахме забележителностите. Ядохме сладолед и си купихме сувенири.
— Анна…
Тя предизвикателно изправи глава.
— Страхуваш се да го чуеш ли?
— Може би. — Прокара ръка през косата си. Може би се страхува да го чуе, бои се от промяната, която може да предизвика в отношенията им. Още едно хвърляне на зара, помисли си и я погледна. Разбра, че трябва да узнае. — Продължавай.
Тя се обърна и взе чаши от шкафчето.
— Бяхме само двете. Винаги сме били. Беше забременяла на шестнайсет и никога не каза кой е бил баща ми. Раждането ми усложнило невероятно живота й и сигурно и е донесло голям позор и тежки изпитания. Баба ми и дядо ми бяха силно религиозни, много консервативни. — Леко се изсмя. — Истински италианци. Не бяха изхвърлили майка ми, но усещах, че тя не се чувства достойна. Така че живеехме в апартамент, колкото една четвърт от този. — Занесе каничката до плота и наля силното тъмно кафе. — Беше през април, събота, беше си взела отпуск, за да можем да отидем. Случи се най-прекрасният ден и се забавихме повече, отколкото възнамерявахме, защото ни беше приятно. Почти бях заспала по пътя на връщане и трябва някъде да е сбъркала пътя. Разбрах, че сме се заблудили, но тя се шегуваше. Колата се повреди. Изпод капака започна да излиза пушек. Сви край пътя и излязохме отвън. Просто се разсмяхме. Ама че бъркотия, ама че ситуация!