Кам си помисли, че е удивително как е успяла да превърне ужаса в такава сила. Изненадан беше от избора й на професия, която ежедневно й напомня за онова, което е разбило живота й.
— И си решила да се отплатиш, като се посветиш на това да помагаш на хората, изпаднали в беда като тебе.
— Знаех, че мога да помогна. И наистина дължах отплата, по същия начин, по който ти смяташ, че си длъжен. Оцелях — изрече и отново го погледна право в очите, — но оцеляването не е достатъчно. За мен не беше достатъчно, нито за теб. И няма да е достатъчно за Сет.
— Едно по едно — промърмори той. — Искам да разбера дали хванаха онези копелета.
— Не. — Отдавна се беше научила да приема и да живее с този факт. — Минаха седмици преди да съм в състояние да дам показания. Никога не ги заловиха. Системата не винаги работи, но се научих и вярвам, че прави всичко възможно.
— Никога не съм смятал така и сега няма да променя мнението си. — Понечи да протегне ръка, поколеба се и я пъхна дълбоко в джоба си. — Съжалявам, че те разстроих, че казах неща, които те накараха да си спомниш.
— То винаги е тук — отвърна тя. — Преодоляваш го и го забравяш за дълго, но то се връща от време на време, защото никога не изчезва напълно.
— Ходи ли при психиатър?
— В крайна сметка, да… — Въздъхна. — Добре, не твърдя, че психиатърът прави чудеса, Кам. Казвам ти само, че могат да помогнат, могат да подействат оздравително. Аз имах нужда и когато накрая бях готова да се обърна към тях, се почувствах по-добре.
— Нека направим така. — Сега вече я докосна, просто положи ръката си върху нейната. — Ще го оставим като вариант. Нека видим как ще потръгнат нещата.
— Да видим как ще потръгнат нещата. — Въздъхна, твърде уморена, за да спори. Главата я болеше, а тялото и сякаш беше кухо и крехко. — Съгласна съм, но въпреки това в доклада си ще препоръчам консултации.
— Не забравяй и за обувките — иронично подхвърли той и изпита безкрайно облекчение, когато тя се засмя.
— Няма нужда да ги споменавам, защото знам, че ще му ги купиш още тази седмица.
— Можем да го наречем компромисно решение. Изглежда напоследък започвам да свиквам с тях.
— Значи трябва да си бил невероятно твърдоглав преди това.
— Струва ми се, че думата, която употребяваха родителите ми, беше „вироглав“.
— Хубаво е да бъдеш разбран. — Сведе поглед към ръката, покрила нейната. — Ако ме помолиш да останеш, не бих могла да ти откажа.
— Искам да остана. Искам те. Но не мога да те моля за това тази вечер. Моментът е неподходящ.
Разбираше какво изпитват някои мъже към жена, която е била обект на сексуално насилие. Стомахът й се сви. Но ще е най-добре да знае.
— Защото съм била изнасилена?
Няма да го позволи. Няма да позволи случилото се да повлияе на отношенията им.
— Защото тази вечер не можеш да ми откажеш, а утре може да съжаляваш, че не си.
Тя отново вдигна поглед към него:
— Непрекъснато ме изненадваш.
Самият той напоследък непрекъснато се изненадваше от себе си.
— Е, и аз не си представях, че тази вечер ще мине по този начин. Какво ще кажеш да се видим в събота?
— В събота имам среща — изрече бавно, напрежението постепенно я напускаше. — Но ще я отменя.
— В седем вечерта. — Наведе се през плота, целуна я, постоя, после отново я целуна. — Ще искам да довърша това.
— Аз също.
— Е — въздъхна тежко и тръгна към вратата, докато все още не е променил решението си. — Така пътуването до дома ще е по-леко. — Замълча и се извърна да я погледне. — Каза, че си оцеляла, Анна, но не е така. Постигнала си изключителна победа. Ти си смела и силна. — Усмихна се леко, като я видя да се взира удивена насреща му. — Това не може да се постигне с помощта на социален служител или психиатър. Те просто са ти помогнали да разбереш как да ги използваш. Предполагам, че го имаш от майка си. Трябва да е била невероятна жена.
— Беше — прошепна Анна, готова отново да се разплаче.
— Ти също. — Кам тихо затвори вратата след себе си.
Не бързаше да се прибира у дома. Имаше да помисли за много неща.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Хубавите съботни утрини през пролетта не би трябвало да се прекарват на закрито или из многолюдните улици. Според Етан те би трябвало да се прекарват в морето. Мисълта за пазаруване — ама истинско пазаруване — го плашеше.
— Не виждам защо трябва да го правим всичките.
Понеже пръв беше стигнал до джипа, Кам седеше отпред до шофьора. Извърна глава и хвърли бърз поглед към Етан.