— Предполагам, че трябва да се вдигне някоя и друга стена за канцелария — разправяше Кам. Сет се шмугваше ту насам, ту натам, изучавайки, възклицавайки. — Ще трябва да направим чертежи.
— Тази сграда е развалина — подхвърли Филип.
— Аха, така ще излезе по-евтино. Влагаме две хилядарки да го постегнем…
— По-добре да го бутнем и да започнем наново.
— Фил, опитай се да овладееш безумния си оптимизъм. — Кам се обърна към Етан: — Какво мислиш?
— Ще стане.
— Какво ще стане? — простря ръце Филип. — Ще се стовари върху главите ни? — В този момент един паяк, който според него беше голям като пуделче, пропълзя по връзката на обувката му. — Дайте ми пистолет — промърмори.
Кам само се разсмя и го плесна по гърба.
— Да вървим при Клеърмонт.
Стюарт Клеърмонт беше дребен мъж с остър поглед и недоволно свити устни. Малките дялове от Сейнт Кристофър, на които беше собственик, най-често биваха съвсем неподдържани. Ако наемателите започнеха често да му се оплакват, той от време на време пооправяше нещичко по водопроводната или отоплителната инсталация или поизкърпваше покрива.
Но смяташе, че трябва да пести паричките си за черни дни. Според схващанията на Клеърмонт денят никога не беше достатъчно черен, за да се раздели и с един цент.
Обаче къщата му на Ойстър Шел Лейн беше истинска забележителност. Както всеки в Сейнт Крие можеше да ви каже, жена му Нанси беше способна да проглуши ушите и на глух. А именно тя командваше в този курник.
Застланите открай докрай килими бяха дебели и меки, стените бяха облепени с хубави тапети. Тежките пердета отговаряха на скъпата тапицерия. Върху лъскавата ъглова масичка за кафе от черешово дърво списанията бяха подредени в строг военен ред.
Всичко си беше на мястото в дома на Клеърмонт. Всяка стая беше като по журнал. Като картинка, помисли си Кам, но липсваше топлина.
— Значи се интересувате от хангара. — Усмихнат, Клеърмонт въведе всички в кабинета си. Беше обзаведен в стил на английски барон. Тъмната ламперия беше украсена с ловни сцени. Имаше дълбоки кожени кресла с цвят на портвайн, бюро с бронзов обков и тухлена газова камина.
Големият екран на телевизора изглеждаше едновременно не на място и съвсем типичен.
— Малко — отвърна Филип. Бяха постигнали споразумение, че той ще води преговорите. — Все още само оглеждаме.
— Славно място — настани се зад бюрото си Клеърмонт и им посочи креслата. — С богата история.
— Сигурен съм, но в случая не се интересуваме от история. Изглежда доста занемарено.
— Малко. — Домакинът замахна неопределено с късите си пръсти. — Нали живеете тук, какво очаквате? Бизнес ли смятате да започнете, момчета, или нещо друго?
— Все още обмисляме идеята.
— Аха. — Клеърмонт не смяташе така, иначе нямаше и тримата да седят срещу бюрото му. Докато преценяваше какъв наем ще може да измъкне от тях за нещо, което му тежеше като камък на шията, погледът му попадна на Сет. — Ами да го обсъдим тогава. Може би момчето ще иска да излезе навън.
— Не, няма — съвсем сериозно заяви Кам. — Всички ще го обсъдим.
— Щом така искате. — „Значи — помисли си Клеърмонт, — ето каква била работата.“ Нямаше търпение да каже на Нанси. Сега имаше възможност да огледа момчето. Само слепец не би познал очите на Рей Куин. „Свети Рей — каза си кисело. — Изглежда, всемогъщият все пак е съгрешил, представете си!“ Щеше да му бъде много приятно да разясни на хората как стоят нещата.
— Искам петгодишен договор за наем — обърна се към Филип, правилно преценявайки кой движи деловите въпроси.
— Ние на този етап искаме за една година с възможност да се удължи на седем. Естествено, ще очакваме предварително да се направят някои поправки.
— Поправки! — облегна се на стола си собственикът. — Ха! Това място е като крепост.
— Ще искаме също проверка за термити и тяхното унищожаване. Обичайната поддръжка, естествено, ще бъде наша грижа.
— Няма нито една гадинка вътре.
— Ами добре — усмихна се Филип. — В такъв случай само трябва да уредиш проверката. Колко ще искаш за наем?
Понеже го дразнеха и понеже винаги беше презирал Рей Куин, Клеърмонт наду цифрата.
— Две хиляди месечно.
— Две… — Преди Кам да успее да изрази съжалението си, Филип стана.
— Тогава няма смисъл да ти губим времето. Благодарим ти, че ни прие.
— Чакай, чакай — позасмя се Клеърмонт и потисна лекия пристъп на паника, че сделката толкова бързо ще се изплъзне между алчните му пръсти. — Не съм казал, че не подлежи на обсъждане. В края на краищата познавах баща ви… — Отправи многозначителната си усмивка към Сет. — Познавах го повече от двайсет и пет години. Няма да съм спокоен, ако не направя малка отстъпка на неговите… момчета.