Топла храна, горещ секс. Разговори. Смях. Нежни усмивки, които да те събуждат сутрин. Разменени погледи, които казват повече от десетки думи.
Когато се усети, че се взира нанякъде с глуповата усмивка, той дълбоко въздъхна.
Слънцето е объркало главата му, реши Кам. Постоянството не беше черта от характера му. А и семейният живот — само при мисълта за женитба потрепери — не беше за него.
Слава Богу, че и Анна не търсеше нещо повече. Една приятна, лека, без ангажименти и излишни преструвки връзка устройваше и двамата.
За да е сигурен, че главата му няма да се сгорещи отново, изля студена вода върху нея. Шест месеца, обеща си. Шест месеца и ще се върне отново към своя свят: състезания, скорост, забавления и жени, които търсят само краткотрайна връзка.
Когато не изпита предишното въодушевление, когато представата за тази перспектива остави някаква празнота у него, Кам тихо изруга. Точно това иска, дявол да го вземе! Това му е познато. Там му е мястото. Не е създаден да прекара живота си в правене на лодки, за да плават други с тях, да отглежда някакво дете и да се безпокои за разпределянето на чорапите.
Разбира се, може би ще научи хлапето как да посреща ниска топка и воле, но това не е нищо особено. Може би Анна Спинели здраво се е настанила в мислите му, но това също не би трябвало да го безпокои.
Нуждае се от простор, от свобода.
Нуждае се от движение.
Замислен, пристъпи и стълбата едва не се стовари отгоре му. Гневната му ругатня и приглушеният вик високо горе прозвучаха едновременно.
Когато вдигна глава, сърцето му просто престана да бие.
Сет висеше на счупената рамка на един прозорец на около шест метра височина. Кам ясно видя ходилата на новите му маратонки, развързаните връзки, размъкнатите чорапи. Преди да успее да си поеме дъх, съгледа Етан и Филип, които вече се бяха надвесили през ръба на покрива и се опитваха да достигнат момчето.
— Дръж се — извика Етан. — Чуваш ли ме?
— Не мога. — От страха гласът му беше изтънял и звучеше много, много детински. — Плъзгам се.
— Не можем да го стигнем от тук — гласът на Филип беше абсолютно спокоен, но очите му, които се взираха надолу към Кам, блестяха от страх. — Сложи стълбата. Бързо!
Взе решението за секунди, макар да му се стори, че му отне цяла вечност. Прецени времето, което щеше да отнеме изправянето на стълбата и придвижването до мястото, където висеше Сет. Твърде много, беше всичко, което можа да си помисли и застана точно под детето.
— Пусни се, Сет. Аз ще те хвана.
— Не! Не мога. — Пръстите го боляха и кървяха и той едва не се изпусна, докато тръскаше упорито глава. Страхът полази по гърба му подобно на изгладняла мишка. — Няма да можеш.
— Напротив, мога. Ще те хвана. Затвори очи и просто се пусни. Тук съм. — Разтвори крака, сърцето му лудо биеше. — Точно под теб съм.
— Страх ме е.
— Мен също. Пусни се! Хайде! — извика толкова рязко, че пръстите на Сет се разтвориха инстинктивно.
Сякаш падаше цяла вечност. Пот се стичаше по лицето на Кам. Макар очите му да пареха от слънцето и потта, нито за миг не изпусна момчето от погледа си. Ръцете му бяха протегнати и готови, когато Сет се стовари в тях.
После двамата тежко паднаха на земята. Кам беше отдолу и посрещна твърдата земя с голия си гръб. Но само след миг се изправи на колене. Завъртя Сет и го притисна силно към себе си.
— Господи! О, Господи!
— Всичко наред ли е? — извика отгоре Етан.
— Да-а. Не знам. Добре ли си?
— Изглежда. Да-а… — Трепереше силно, зъбите му тракаха, а когато мъжът охлаби прегръдката си, колкото да го погледне, видя смъртнобледото му лице и огромните, изцъклени очи. Седна на земята, настани Сет в скута си и притисна главата на момчето между коленете си.
— Само е уплашен — извика към братята си.
— Добро хващане. — Филип седна обратно на покрива и потърка с ръце потното си лице. — Господи, Етан, къде ми беше умът, че да изпращам хлапето долу за вода?
— Не си виновен ти. — С надежда да успокои и двамата, той стисна рамото му. — Никой не е виновен. Нищо му няма. И на нас нищо ни няма. — Погледна отново надолу с намерение да извика на Кам да подаде стълбата. Но го видя, здраво прегърнал момчето, притиснал лице в косите му.
Стълбата можеше да почака.
— Просто дишай — нареди Кам. — Просто си поеми бавно въздух. Изплаши се, това е всичко.
— Добре съм. — Обаче продължи да стои със затворени очи, ужасен, че сега може да повърне и съвсем да се изложи. Пръстите на ръцете му пареха, но се страхуваше да ги погледне. Когато най-после осъзна, че здраво го прегръщат, не усети неприятен страх и по тялото му не пробяга тръпка на отвращение.