Затвори аптечката, стана и му я подаде.
— Очевидно — съгласи се тя. — Така или иначе, нещастните случаи стават, независимо колко внимателен е човек, независимо колко се стараеш да ги предотвратиш. Точно затова са нещастни случаи. — Вгледа се в лицето му. Там все още беше изписано раздразнение — заради нея, заради обстоятелствата. А стаеният гняв, който сякаш никога не изчезваше напълно, сега беше много силен. — Е — продума тихо, — колко години от живота ти отне тази малка случка?
Кам тежко въздъхна.
— Две десетилетия. Но хлапето се справи.
Извърна се леко и се загледа към сградата. Именно тогава Анна видя кръвта по гърба му. Белези, установи тя, които бяха останали от ръцете на Сет. Момчето е било уловено, каза си мислено. Но и момчето се е уловило.
Кам се извърна и забеляза усмивката й.
— Какво?
— Нищо. Е, след като вече съм тук и всички си хапвате от храната ми, мисля, че имам право на една обиколка.
— Доколко цялата тази работа ще бъде отразена в някой от докладите ти?
— Не съм на работа — отвърна му по-остро, отколкото възнамеряваше. — Дойдох да посетя приятели.
— Не исках да кажа това, Анна.
— Нима? — Заобиколи вратата на колата и я затръшна. По дяволите, дойде да види него, да бъде с него, а не за да прави неочаквано домашно посещение. — Това, което ще напиша в следващия си доклад, освен ако не видя нещо друго, ще бъде, че по мое мнение Сет се привързва към настойниците си и те към него. Ще се погрижа да получиш копие. Ще си запазя правото на обиколка за друг път. Можеш да ми върнеш кошницата, когато ти е удобно.
Реши, че това е добър изход от положението, и решително заобиколи колата, докато му обясняваше. Гневът й се надигаше, но го овладя. Обаче той я улови точно когато посягаше към вратата на колата и провали всичко.
Завъртя се рязко и замахна, но юмрукът й се плъзна по влажните му гърди.
— Махни си ръцете!
— Къде отиваш? Почакай за момент!
— Не съм длъжна и не искам и ти да ме спираш — блъсна го с две ръце. — Господи, колко си мръсен!
— Само ме изслушай…
— Какво? Смяташ, че не съм разбрала? Смяташ, че не ми е ясно какво виждаш, какво си мислиш, когато ме видя да спирам. „О, по дяволите, ето че пристига служителката от социалните? Затегнете редиците, момчета!“ — Дръпна се назад. — Е, майната ти!
Би могъл да го отрече. Би могъл да се престори, че не разбира за какво му говори. Но очите й оказваха същото въздействие и върху него, както и върху Сет. Те не му позволяваха да изрече лъжата.
— Добре, права си. Беше инстинктивна реакция.
— Поне имаш смелостта да си признаеш. — Това, че се чувстваше толкова засегната, я вбесяваше и изненадваше.
— Не знам защо се дразниш.
— Не знаеш? — Отметна косата си назад. — Тогава ще ти кажа. Когато аз те погледна, виждам в теб мъж, който по една случайност е и мой любовник. Когато ти ме погледнеш, виждаш символ на системата, в която нямаш доверие и която не уважаваш. Сега, след като изяснихме нещата, махни се от пътя ми!
— Съжалявам. — Смъкна кърпата от главата си. — Отново си права и много съжалявам.
— Аз също. — Понечи да отвори вратата.
— Ще ми дадеш ли поне една минутка? — Вместо отново да посегне към нея, той само прокара ръце през косата си. Не раздразнението в тона му я спря, а умората в жеста му.
— Добре. Имаш една минута.
На нито една жена досега не се бе обяснявал толкова много.
— Всички бяхме малко разстроени точно в този момент. Времето едва ли можеше да е по-неподходящо. Дявол да го вземе, ръцете ми още трепереха! — Неприятно му беше да го признае — самият факт му беше неприятен. За да се овладее малко, той се обърна, направи няколко крачки, върна се обратно. — Веднъж катастрофирах. Беше преди около три години. На Гран При. Засилих се по наклона, не прецених добре и рязко се завъртях. Колата се разпадна. Най-страшен е внезапният огън. Парите, които се сгорещяват. За част от секундата се видях обгорял като въглен. Само за миг, но беше ужасно. — Смачка кърпата в ръка, после отново я приглади. — Казвам ти, Анна, кълна ти се, докато стоях под детето и гледах как връзките на обувките му висят надолу, беше много по-страшно. Дяволски по-страшно!
Как би могла да продължи да му се сърди? И защо не може той да види, че носи у себе си толкова много любов, която да даде, стига само да си позволи? Беше и казал, че вероятно ще я нарани, но не знаеше, че ще се случи толкова скоро.
Не е преценила правилно нещата. Не е разбрала, че се влюбва в него.
— Не мога да го направя — изрече на себе си и обви ръце около раменете си, за да ги стопли. Стана й студено, макар че стоеше под яркото слънце. Колко ли крачки е направила към любовта, помисли си Анна, и колко ли ще може да отстъпи назад, за да се спаси? — Не знам какво ме прихвана. Обвързването ми с теб само усложнява взаимния ни интерес към детето.