— Не се отдръпвай от мен, Анна. — Този път усети друг вид страх, такъв, какъвто никога преди не беше изпитвал. — Направихме няколко погрешни стъпки — отново установихме равновесието. Чувстваме се добре заедно.
— Добре сме в леглото — отвърна тя и примигна, след като й се стори, че забеляза в очите му да блесва нещо, което би могло да е обида.
— Само?
— Не — изрече бавно, докато пристъпваше към нея, — не само. Но…
— Изпитвам нещо към теб, Анна. — Забрави, че ръцете му са мръсни, и ги постави на раменете й. — То още не се е изчерпало. За пръв път не ми се иска да бързам към финалната линия.
Но все пак ще стигнат дотам, каза си тя. Ще трябва да е подготвена, когато той стигне до финала преди нея.
— Не обърквай коя съм и каква съм — каза му тихо. — Трябва да бъдеш откровен с мен, иначе другото не означава нищо.
— С теб винаги съм бил откровен. И знам коя си.
— Добре. — Постави ръка на лицето му, докато се навеждаше да я целуне. — Ще видим какво ще стане по-нататък.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Беше хубав пролетен следобед. Когато Етан насочи рибарската си лодка към доковете, пристанището беше пълно с туристи, дошли да наблюдават рибарите и сортировачите на раци.
Беше изпълнил нормата си рано, което чудесно го устройваше. Резервоарите с вода под избелелите раирани тенти на лодката му гъмжаха от сърдити раци, които с падането на нощта щяха да се озоват в коша. Ще предаде улова и ще остави партньора си да се позанимае с двигателя. Работеше малко по-силно от нормалното. Смяташе да отиде до работилницата и да види как върви работата с водопроводната инсталация.
Нямаше търпение да я види завършена, а Етан Куин не беше човек, който често губи търпение — поне не си позволяваше да мисли, че е така. Но да строи лодки беше негова стара мечта.
Саймън излая веднъж високо й радостно, докато лодката се удряше в платформата. Етан тъкмо се готвеше да закрепи въжето, когато други ръце се протегнаха към него. Ръце, които позна, преди да вдигне поглед към лицето. Дълги, красиви ръце, на които нямаше пръстени, нито лак.
— Хванах го, Етан.
Погледна нагоре и се усмихна на Грейс.
— Благодаря ти. Какво правиш на пристана?
— Сортирам раци. Бетси се почувства зле сутринта, така че не им стигаше един човек. Майка ми и без това искаше да вземе Обри за час-два.
— Трябва да отделяш малко време и за себе си, Грейс.
— О… — Умело закачи въжето, после се изправи и прокара ръка през късите си коси. — Някой ден. Довършихте ли храната, която ви сготвих онзи ден?
— Сбихме се за последната хапка. Беше страхотно. Благодаря. — Сега, след като изглежда бяха приключили с незначителните разговори, той вече стоеше до нея на кея и не знаеше какво да прави с ръцете си. За да го прикрие, започна да почесва главата на Саймън. — Днес извадихме добър улов.
— Сама виждам. — Но усмивката не стигна до очите й и в същото време започна да хапе устни. Сигурен знак, помисли си Етан, че нещо я измъчва.
— Някакъв проблем ли има?
— Неприятно ми е да ти отнемам от времето, когато си толкова зает, Етан. — Очите й огледаха кея. — Може ли да дойдеш с мен за минутка?
— Разбира се. Мога да пийна нещо студено. Джим, ти поемаш нещата, нали?
— Дадено, капитане!
Кучето подтичваше помежду им, а младият мъж пъхна ръце в джобовете. Кимна, когато някакъв познат го поздрави, и почти не забеляза бързите пръсти на сортировачите на раци, които представляваха доста интересна гледка, докато работеха. Долови миризмите които толкова обичаше — на вода, риба, сол. И едва доловимото ухание на сапуна и шампоана на Грейс.
— Етан, не искам да причинявам мъка на теб или семейството ти.
— Не би и могла, Грейс.
— Може и да знаете вече. Но толкова ми е неприятно. Толкова ми е противно. — В гласа й долови стаен гняв, който беше нещо много рядко за нея. Видя, че лицето и е напрегнато, устните й сурово стиснати, и реши да забрави за студеното питие и да я отведе още малко по-далеч е от пристана.
— По-добре ми кажи, разтовари се.
— И да натоваря теб — с въздишка отвърна тя. Мразеше да прави такова нещо. Етан винаги беше на разположение, ако имаше проблеми или се нуждаеше от нечие рамо. Някога искаше да й предложи нещо повече от рамо… но се беше научила да приема нещата; такива, каквито са.
— По-добре е да знаеш — изрече, донякъде на себе си. — Не можеш да се справиш с нещата, ако не знаеш. Има един агент от застрахователната компания, който говори с хората, задава въпроси за баща ти, а също и за Сет.