Етан постави ръка на рамото й. Бяха достатъчно далече от доковете, от складовете и от оживеното движение. Беше решил, че с това е приключено.
— Какви въпроси?
— За настроението на баща ти през последните седмици преди катастрофата. За това как е довел Сет у дома. Рано тази сутрин дойде при мен. Реших, че ще е по-добре да разговарям с него. — Погледна към Етан и почувства облекчение, когато той кимна. — Казах му, че Рей Куин беше един от най-прекрасните мъже, които съм познавала, и му дадох да разбере какво е мнението ми за това, че се разхожда наоколо и надава ухо за долните клюки. — Понеже при тези думи Етан се усмихна, нейните устни също трепнаха. — Ами, така ме вбеси! Прави се, че само си върши работата, и е благ като прясна сметана. Но ми стана неприятно, особено когато ме попита дали знам нещо за майката на Сет и откъде се е появил. Казах му, че не знам и че това няма никакво значение. Детето е там, където му е мястото, и толкова. Надявам се, че съм постъпила правилно.
— Съвсем правилно.
От силните чувства, които я бяха обзели, очите й бяха с цвета на бурно море.
— Етан, знам, че ще ти бъде болно, ако някои хора се разприказват, ако някои от тях разправят неща, които не им влизат в работата. Това нищо не означава — допълни и хвана ръцете му. — За всеки, който познава семейството ти.
— Ще го преживеем. — Стисна бързо ръцете й, а след това не знаеше дали да ги задържи, или да ги пусне. — Радвам се, че ми каза. — Пусна я, но продължи да се взира в лицето й. Взираше се толкова дълго, че по страните й изби руменина. — Не спиш достатъчно — продума отново. — Имаш сенки под очите.
— О! — Думите му я смутиха и ядосаха. Защо този мъж като че ли винаги забелязваше само ако нещо не е наред с нея? — Обри беше малко неспокойна нощес. Трябва да се връщам — изрече бързо и леко погали търпеливия Саймън. — Утре ще дойда у вас да почистя.
Вървеше, като си мислеше отчаяно, че мъж, който забелязва само кога е уморена или разтревожена, никога няма да й обърне внимание като на жена.
Но Етан я наблюдаваше как се отдалечава и си помисли, че е прекалено хубава, за да се товари с толкова работа.
Името на инспектора беше Макензи и той продължаваше с обиколката си. До момента в бележките му се съдържаше описание на мъж, който бе истински светец с ореол, голям и ярък колкото слънцето. Безкористен самарянин, който не само обичал съседите си, но с радост поемал грижите им, който заедно с благоверната си съпруга бе спасил голяма част от човечеството и опазил света за демократичното общество.
Другите му сведения описваха Реймънд Куин като надут, досаден, самодоволен деспот, който колекционирал лоши момчета, така както други хора колекционират пощенски марки, и ги използвал, за да си осигури роби за работа, храна за себелюбието си и може би за скверни сексуални услуги.
Макар Макензи да бе длъжен да признае, че единствено последното представляваше някакъв интерес, такова твърдение бе изказано само от отделни хора.
Тъй като беше педант и скептик, той стигна до извода, че истината вероятно е някъде по средата между светеца и грешника.
Задачата му беше не да канонизира или да осъжда някой си Реймънд Куин, полица номер 005–678-БС2. Задачата му беше просто да събере факти, които да определят дали сумата по полицата ще бъде изплатена, или оспорвана.
И в двата случая на Макензи ще му бъде платено за времето и за положените усилия.
Спря и си купи сандвич в малко, занемарено заведение, наречено „Бей Сайд Ийтс“. Имаше слабост към тежки храни, лошото кафе и сервитьорки с имена като Лулубел.
Именно поради това на петдесет и осем години беше с осем килограма над нормата — всъщност единайсет, ако не побутваше стрелката малко под нулата, преди да се качи на кантара — страдаше от хронично стомашно заболяване и два пъти се беше развеждал.
Освен това оплешивяваше, имаше мазоли и един кучешки зъб, който надаваше вой като разгонена кучка.
Макензи знаеше физическите си недостатъци, но познаваше работата си, имаше трийсет и две години зад гърба си в застрахователната компания и досието му беше чисто като сърце на монахиня.
Сви със своя форд таунус на застлания с чакъл участък до сградата. Последният му събеседник, дребен мазник на име Клеърмонт, го беше упътил. Ще открие там Камерън Куин, каза му той с хитра усмивчица.
След първите пет минути Макензи се беше отвратил от човечето. Инспекторът бе работил достатъчно дълго с хора, за да разпознава алчността, завистта и злобата дори и когато са прикрити зад външната любезност. Макензи не забеляза никакво лустро у Клеърмонт. Беше целият мазен.