— Не ми харесва рутинната ви процедура.
— Мога да ви разбера. Неясният момент в цялата работа е самата катастрофа. Медицинските резултати потвърждават, че баща ви е бил в добро физическо състояние. Няма доказателства за сърдечен пристъп, мозъчен удар или каквато и да е друга здравословна причина, която да го накара да загуби контрол над автомобила. Катастрофирал е на равен и прав участък, при сухо, слънчево време. Мненията на експертите не бяха категорични.
— Това си е ваш проблем. — Кам забеляза Сет, който се зададе по пътя откъм училището. А ето това, каза си, е неговият. — Не мога да ви помогна. Но мога да ви кажа, че баща ми се справяше с проблемите си, разрешаваше ги. Никога не е избирал лекия път. А сега си имам работа. — Той се обърна и тръгна към момчето.
Макензи потърка очите си, които сълзяха от слънцето. Куин може и да си мисли, че с нищо не е допълнил доклада му, но се лъже. Сега можеше да е сигурен, че братята Куин няма да отстъпят. Ако не заради парите, заради паметта на баща си.
— Кой е тоя тип? — попита Сет, загледан след Макензи, който вървеше към колата си.
— Някакъв застрахователен шарлатанин. — Кам посочи с глава към улицата, където стояха две момчета. — Кои са тези момчета.
Детето хвърли нехаен поглед през рамо и сви рамене.
— Не знам. Едни деца от училище. Няма значение.
— Преследват ли те?
— Не-е. Ще се качваме ли на покрива?
— Покривът е готов — отвърна му и продължи да наблюдава как двете момчета се приближават още малко, опитвайки се да прикриват любопитството си. — Ей, момчета!
— Какво правиш? — изсъска ужасен Сет.
— Успокой се. Елате насам — подкани ги Кам, когато те замръзнаха като статуи.
— За какво ги викаш, по дяволите? Тези са просто някакви тъпанари от училище.
— Бих могъл да се възползвам от малко тъпанарски труд — тихо отвърна младият мъж. Хрумна му също, че за Сет е полезно да бъде в компанията на деца. Изчака, докато той мълчеше притеснено, а двете момчета проведоха шепнешком кратка консултация. Тя завърши с това, че по-високото изправи рамене и важно пристъпи с протритите си маратонки.
— Нищо не правехме — заяви то предизвикателно, леко фъфлейки заради един липсващ зъб.
— Виждам. А искате ли да правите нещо?
Момчето погледна към по-малкото, след това към Сет и после отново предпазливо насочи поглед към лицето на Кам.
— Може би.
— Имаш ли си име?
— Разбира се. Аз съм Дани. Това е брат ми Уил. Миналата седмица навърших единайсет. Той е само на девет.
— Ще стана на десет след десет месеца — заяви Уил.
— Още е в началното — презрително вметна Дани и размени самодоволен поглед със Сет. — В бебешкото училище.
— Не съм бебе.
Свитият юмрук на Уил вече се вдигна. Кам улови ръката му и леко опипа мускула.
— На мен ми изглежда доста силен.
— Много съм силен — увери го той, после се усмихна с ангелско очарование.
— Ще проверим тази работа. Виждате ли онези отпадъци, които са струпани ето там? Стари летви, асфалтова хартия, боклуци? Виждате ли онзи варел? Вкарвате боклука във варела, получавате пет долара.
— На всеки? — възкликна Дани и лешниковите му очи блеснаха на луничавото лице.
— Не ме разсмивай, хлапе. Но ще получите два долара премия, ако не се налага да излизам и да ви разтървавам. — Посочи към Сет. — Той е отговорник.
В мига, в който Кам ги остави сами, Дани се извърна към Сет. Двамата се измериха мълчаливо с присвити очи.
— Видях те как фрасна Робърт.
Сет внимателно зае позиция. Ще бъдат двама срещу един, прецени той, но беше готов за бой.
— И какво?
— Страхотно — беше единственият коментар на другото момче, след което започна да събира летвите.
Уил се ухили.
— Робърт е голям, дебел негодник и Дани каза, че когато си го халосал, изтекло сума ти кръв.
Сет усети как се усмихва насреща му.
— Като на заклана свиня.
— Грух-грух — подвикна Уил. — С парите можем да си купим сладолед при Крофорд.
— Аха… може би. — Сет се зае да събира боклуци, а Уил го следваше по петите.
За Анна денят започна зле. Сутринта скъса последния си чорапогащник още преди да е излязла от къщи. Хладилникът й беше почти празен, защото прекарваше прекалено много време с Кам или в мисли за него и забравяше да пазарува. Когато спря да пусне писмото до баба си и дядо си, счупи нокът в пощенската кутия. А когато в осем и половина влезе в кабинета си, телефонът й вече звънеше. Някаква истеричка искаше да знае защо все още не си е получила медицинския картон.