Успокои жената, увери я, че лично ще се погрижи за това. А после поради простата причина, че само тя се намираше там, от централата й прехвърлиха писклив, възрастен мъж, който настояваше, че съседите му злоупотребяват с малолетни, понеже позволявали на децата си да гледат телевизия всяка вечер през седмицата.
— Телевизията — заяви й той — е инструмент на левите комунисти. Само секс и убийства, секс и убийства и подсъзнателни послания. Чел съм всичко за тях.
— Ще проверя тази работа, господин Бигбай — обеща тя и отвори най-горното чекмедже, където държеше аспирина.
— По-добре го направете. Свързах се с ченгетата, но те нищо не правят. Тези деца са обречени. Ще се наложи да се разпрограмират.
— Благодаря ви, че ни обърнахте внимание.
— Това е мой дълг като американец.
— Точно така — промърмори Анна.
Знаеше, че следобед трябва да се яви в съда, така че включи компютъра с намерение да прегледа докладите и бележките си. Когато на екрана светна съобщение, че в програмата й е прониквано незаконно, просто се облегна назад, затвори очи и се примири, че денят й ще бъде отвратителен.
И стана още по-зле.
Знаеше, че свидетелските й показания в съда са ключови. Делото „Хигинс“ се беше появило на бюрото й преди около година. И трите деца, съответно на осем, шест и четири години, бяха подложени на физически и емоционален тормоз. Жената, едва двайсет и пет годишна, представляваше типичен случай на малтретирана съпруга. Беше напускала мъжа си безброй пъти, но винаги се връщаше.
Преди шест месеца Анна дълго и упорито се труди, за да настани нея и децата в специален дом за малтретирани. Жената издържа там по-малко от трийсет и шест часа. Макар че Анна й съчувстваше, най-важно за нея беше доброто на децата.
Синините по лицата им, раните, страхът — и най-лошото, примирението в очите им — я измъчваха. Бяха поверени временно на една семейна двойка, достатъчно заможна и достатъчно силна, за да ги вземе всичките. И като гледаше как временните настойници се грижат за трите момчета, Анна се беше зарекла, че ще направи всичко, което е по силите й, за да останат там.
— Когато през януари миналата година поех този случай, препоръчах консултации с психиатър — заяви от свидетелското място тя. — Както за цялото семейство, така и индивидуални. Препоръката не беше спазена. Нито през май същата година, когато госпожа Хигинс беше хоспитализирана след побой, нито през септември, когато Майкъл Хигинс, най-голямото момче, се оказа със счупена ръка. През ноември госпожа Хигинс и двете и по-големи момчета бяха приети в спешно отделение с различни наранявания. Бях уведомена и помогнах на госпожа Хигинс и децата й при осигуряване на място в дом за малтретирани жени. Тя не остана там и два дни.
— Занимавате се с това дело повече от година — изправи се пред нея адвокатът, знаейки от опит, че няма нужда да насочва показанията й.
— Да, повече от година. — И съвсем ясно чувстваше провала си.
— Какво е положението в момента?
— На шести февруари тази година полицейски патрул, пристигнал след обаждане на съсед, намира господин Хигинс под влияние на алкохола. Госпожа Хигинс е описана в състояние на истерия и нуждаеща се от медицинска помощ за лицеви наранявания. Къртис, най-малкото от децата, било със счупена ръка. Господин Хигинс е прибран в ареста. В този момент като отговорник по случая бях уведомена.
— Видяхте ли госпожа Хигинс и децата същия ден? — попита адвокатът.
— Да. Отидох в болницата. Говорих с жената. Твърдеше, че Къртис е паднал по стълбите. В следствие естеството на нараняванията му и предисторията на случая аз не й повярвах. Дежурният лекар в спешното отделение споделяше мнението ми. Децата бяха предадени на временни настойници, където се намират и сега.
Продължи да отговаря на въпроси относно състоянието на случая и самите деца. Веднъж дори се усмихна при споменаването на средното момче, което имаше възможност да се включи в отбора по баскетбол.
След това Анна се подготви за досадния и неприятен кръстосан разпит.
— Известно ли ви е, че господин Хигинс доброволно се е включил в програма за лечение на алкохолизъм?
Тя погледна право в очите на бащата.
— Известно ми е, че през последната година господин Хигинс най-малко три пъти е заявявал, че се включва в програма за лечение. — Видя как лицето му потъмнява от омраза и ярост. „Нека ме мрази“ — каза си наум няма да му позволи отново да се докосне до децата. — Известно ми е, че не е изкарал нито една програма.
— Алкохолизмът е заболяване, госпожице Спинели. Сега господин Хигинс търси лечение за заболяването си. Ще се съгласите ли, че госпожа Хигинс е била жертва на заболяването на съпруга си?