А и всяка жена, която попадне на мъж като Камерън Куин, може да се смята за благословена в много отношения.
Така че се усмихваше, когато влезе във всекидневната и завари Кам да отпива от виното и да се взира в корицата на най-новото й модно списание. Беше пуснал музика. Ерик Клептън се молеше на Лейла.
Когато се приближи и леко го целуна по тила, не очакваше да подскочи от изненада.
Беше чувство за вина, съвсем просто и ясно, и затова му стана неприятно. Едва не се задави с виното и трябваше да положи усилия, за да запази спокойно изражението си.
Нацупеното лице на корицата на списанието в ръцете му принадлежеше на някаква дългокрака френска манекенка на име Мартин.
— Не исках да те стресна. — Изви вежди, докато се взираше в списанието в ръцете му. — Погълнат си от модните пастелни тонове за лятото, така ли?
— Просто убивам времето. Пицата трябва да пристигне всеки момент. — Понечи да остави списанието. Имаше желание да го напъха под възглавниците на дивана, но тя го измъкна от ръцете му.
— Някога я ненавиждах.
Усещаше гърлото си неприятно пресъхнало.
— Хм?
— Е, не точно Великолепната Мартин. Разните манекенки като нея. Слаби, руси и съвършени. Винаги съм била прекалено закръглена и прекалено мургава. Ето това — допълни и подръпна влажните си, къдрави коси — като тийнейджърка ме побъркваше. Опитах всичко възможно да я изправя.
— Харесвам косата ти. — Искаше му се да обърне проклетото списание с корицата надолу. — Два пъти по-хубава си от нея. Не може да става сравнение.
Усмивката й беше искрена.
— Много мило.
— Говоря сериозно — изрече го с отчаяна настойчивост, но сметна, че е най-добре да не допълва, че е виждал и двете голи и знае точно какво има предвид.
— Много мило, но все пак исках да бъда слаба, руса и плоска.
— Ти си истинска. — Не можа да се въздържи. Хвана списанието и го запрати през рамо. — Тя не е.
— Може и така да се каже. — Отметна глава развеселена. — Струва ми се, че твоят тип хора, които кръстосват света, обикновено си падат по супермоделите — изглеждат толкова добре, вкопчени в мъжката ръка.
— Почти не я познавам.
— Коя?
Господи, забравя се!
— Никоя. Ето я пицата — обяви с огромно облекчение.
— Чашата ти е на плота. Аз ще я взема.
— Добре. — Без да има и най-малка представа какво го беше притеснило толкова, тръгна към кухнята да вземе чашата си.
Кам видя, че списанието е паднало с корицата нагоре и така изглеждаше, сякаш Мартин бе вперила убийствените си сини очи право в него. Спомни си за одраната буза и разярената жена. Хвърли предпазлив поглед към Анна. Не му се искаше подобна случка да се повтори.
Докато се разплащаше с момчето за поръчката, Анна излезе с виното на балкончето.
— Много приятна вечер. Хайде да ядем навън. — Извади два стола и малка, сгъваема масичка. Розови мушката и бели теменужки надигаха кичести стебла от глинени саксии. — Ако някога успея да спестя достатъчно за къща, искам да е с веранда. Голяма веранда. Като вашата. — Върна се за чинии и салфетки. — И градина. Трябва да науча повече за цветята.
— Къща, градина, веранда. — Кам се настани, чувствайки се малко по-добре на въздух. — Мислех те за градско момиче.
— Винаги съм била. Не съм сигурна дали ще се чувствам добре в някой тих, градски квартал. Огради и съседи зад тях. Струва ми се, че твърде много прилича на живот в апартамент, само че без уединението и удобствата. — Прехвърли добре гарнирано парче пица в чинията си. — Но бих искала да имам къща — някъде извън града. Проблемът е, че не мога да се справя с бюджета.
— Ти? Госпожица Спинели изглежда толкова практична.
— Опитвам се. Баба ми и дядо ми са много пестеливи. Налагаше се. Възпитана съм да си правя сметка на парите. — Отхапа от пицата и изпусна дълбока, доволна въздишка, преди да продължи: — Обикновено правя сметка как да ги похарча.
— Какви са слабостите ти?
— Основната? — въздъхна тя. — Дрехи.
Кам погледна към стаята, където дрехите й бяха разхвърлени в безпорядък на пода.
— Мисля, че ти дължа една блуза… и пола, да не говорим за бельото.
— И на мене така ми се струва — разсмя се високо тя. — Беше такъв ужасен ден. Радвам се, че дойде и промени нещата.
— Защо не дойдеш с мен у дома?
— Какво?
Откъде, по дяволите, му хрумна това, запита се той. Дори не си го беше помислил, а думите вече бяха изскочили от устата му.
— За уикенда — допълни на глас. — Да прекараш този уикенд вкъщи.
Анна отново поднесе пицата към устата си, отхапа внимателно.