Съвсем естествено беше да й хареса. А живият му ум бе събудил интереса й. Също и арогантността му, признаваше си — макар че се срамуваше от тази мисъл. Но сърцето му бе това, което промени всичко. О, не беше очаквала толкова великодушно сърце — безразсъдно великодушно. Той имаше толкова много да даде, а дори не го съзнаваше.
Смяташе се за егоист, коравосърдечен, дори студен. И Анна предполагаше, че наистина би могъл да бъде. Но в най-важните моменти беше сърдечен и готов на саможертва. Не смяташе, че Кам напълно осъзнава колко много дава на Сет или до каква степен се променят отношенията им.
Искрено се съмняваше, че той напълно разбира, че обича момчето. И Анна проумя, че именно тази негова слепота за собствената му доброта я беше спечелила.
И стигайки до този извод, предположи, че да се влюби в него всъщност е било съвсем логично.
Да остане влюбена в него ще бъде катастрофално. Ще трябва да поработи по това.
Телефонът иззвъня. Тя влезе вътре и вдигна слушалката.
— Ало?
— Госпожица Спинели. Работите ли?
Не можа да сдържи усмивката си.
— Да, работя по нещо. — От стереоуредбата й се разнесе някаква ария, докато сядаше и изпъваше крака върху масичката. — А ти?
— Двамата с Етан сме се заели с нещо, което смятаме да завършим тази вечер. След това дори няма да си помисля за работа чак до понеделник. — Той беше излязъл навън, за да си осигури малко уединение. Беше ред на Сет да мие чиниите след вечеря и Кам чу поредната да се разбива с трясък на пода. — Прогнозата за утре е за хубаво време.
— Така ли? Много добре.
— И все пак можеш да пристигнеш още тази вечер.
Изкушаваше се, но вече беше действала твърде импулсивно спрямо него.
— Ще пристигна достатъчно рано сутринта.
— Предполагам, че нямаш бански. Някой червен.
Анна прехапа устни да не се разсмее.
— Не, нямам… моят е син.
Той изчака само миг.
— Не забравяй да си вземеш багажа.
— Ако си взема багажа и остана да преспя, ключът от стаята ще бъде у мен.
— Колко си стриктна! — Загледа се как една чапла прелита над водата и каца в гнездото върху един от коловете. „Поела е към дома — каза си, — прибира се.“
— Просто съм предпазлива, Куин. И много разумна. Как върви строителството?
— Върви — отвърна той. Приятно му беше да чува гласа й, да усеща влажния вятър, да наблюдава как нощта се спуска леко като целувка над водата и дърветата. — Като дойдеш, ще ти покажа. — Искаше да й покаже рисунката на Сет. Беше я поставил в рамка днес следобед и искаше да го сподели с… някого, който не е безразличен. — Може би ще започнем първата лодка следващата седмица.
— Наистина? Толкова бързо?
— Защо да чакаме? Време е да сложим парите на масата и да видим какво ще покажат заровете. Напоследък се чувствам късметлия. — Чу как в къщата кутрето се разлая, последвано от по-плътния лай на Саймън. След това гласът на Филип, извисен в нещо като вик, нещо като смях, на който като ехо отвърна рядко чуваният безгрижен кикот на Сет.
Това го накара да се обърне. Задната врата се отвори и двете кучета излетяха навън, претърколиха се едно върху друго, докато се спускаха по стъпалата. А на вратата стоеше момчето и се усмихваше.
Когато Кам се вълнуваше от нещо, той винаги се вълнуваше силно. За миг му се стори, че чува скърцането на люлката на верандата и тихия смях на баща си.
— Господи, това е лудост! — продума тихо. Връзката започна да се губи, когато закрачи.
— Какво?
— Всичко. — Усети, че стиска телефона по-здраво, изпълнен с безумен, почти непоносим копнеж по нея. — Трябваше да си тук. Липсваш ми!
— Не мога да те чуя.
Осъзна, че се отдалечава от къщата, някакво инстинктивно отричане на усещането, че тя го привлича.
Да си дойдеш у дома. Да се прибереш.
Тръсна глава, върна се обратно и мислено отправи благодарност към Бога за странните капризи на техниката.
— Попитах… с какво си облечена?
Тя тихо се засмя и погледна удобния си, размъкнат анцуг.
— Ами, няма кой знае какво — измърка в слушалката и двамата с облекчение се впуснаха в безгрижен телефонен флирт.
Малко по-късно Кам остави телефона на стъпалата на верандата и тръгна към пристана. Водата леко се плискаше в корпуса на лодката. Нощните птици вече се раздвижваха и дълбоките двугласни тонове на кукумявка сред дърветата оттатък повеждаха хора им. Морето беше мастиленотъмно под бледата светлина на луната.