Той никога не е бил глупак.
Но сега с нетърпение очакваше Анна. И се питаше какво е това у нея, което не предизвиква желанието му да се измъкне.
Може би защото тя не говореше за брак, продължи размишленията си, докато се отдалечаваше от кея покрай къщата, за да се ослуша за колата й. Може би това, че нищо не очакваше. Тя беше много чувствена и сякаш не очакваше кой знае колко романтични жестове от негова страна. Детството й е било кошмарно и въпреки това бе успяла да го превъзмогне и да се превърне в силна и завършена личност. Възхищаваше й се.
Начинът, по който можеше — и го правеше — да подчертава или омаловажава външния си вид, силно го впечатляваше. Двойствеността го караше да се пита каква ще бъде. И въпреки това двете противоположности в нея така добре се съчетаваха, че един мъж трудно би могъл да ги забележи.
Колкото повече мислеше за нея, толкова повече я желаеше.
— Какво правиш?
Едва не подскочи, когато Сет изникна зад него. Взираше се в пътя, обзет от безумно желание Анна да се появи по алеята. Пъхна ръце в джобовете.
— Нищо, просто се разхождам.
— Не се разхождаше — възрази момчето.
— Защото бях спрял. Ето пак тръгвам, виждаш ли?
Сет завъртя очи зад гърба му, после го догони.
— Ами аз какво трябва да правя?
Кам се престори, че се любува на яркочервените лалета покрай къщата.
— Защо?
— Ами Етан излезе с лодката, а Филип се е затворил горе в кабинета си и се занимава с компютъра.
— Е, и? — наведе се да изскубне някакъв плевел — поне смяташе, че е плевел. Къде ли е, по дяволите, тя? — Къде са децата, с които си играеш?
— Трябва да ходят в магазина и да обядват с баба си. — Сет се подсмихна подигравателно. — Нямам какво да правя. Скучно ми е.
— Ами… върви да чистиш стаята си или нещо друго.
— Стига!
— Господи, какъв съм ти аз, социален наставник? Да не би телевизорът да е развален?
— В събота сутрин има само разни простотии за деца.
— Ти си дете — отбеляза Кам и с облекчение чу шума от приближаваща се кола. — Научи онова твое тъпоумно куче на някой и друг номер.
— Не е тъпоумно. — Засегнат, Сет се извърна и подсвирна на кутрето. — Гледай! — Фулиш дотича, понесъл нещо, което приличаше на кутийка бира в уста.
— Да бе, дъвче тенекия. Много умно! Виж, не ме… — Но млъкна, след като момчето замахна, посочи надолу и Фулиш се отпусна на земята.
— Прави го и по устна команда — сериозно обяви Сет и почеса кучето по главата. — Но съм го научил да действа по знаци с ръка. — Задържа дланта си нагоре и Фулиш бойко вдигна лапа.
— Това е доста добре. — В гласа му се смесиха гордост и изненада. — Колко време ти трябваше да го научиш?
— Само по час-два от време на време.
И тримата вдигнаха погледи, когато Анна сви по алеята. Фулиш пръв се втурна да я приветства.
— Още не се справя достатъчно добре с команда „Стой“ — довери Сет. — Но не сме го отработвали много.
Още не се справяше добре и с „Долу“. В мига, в който Анна излезе от колата, Фулиш заподскача и залая, а езикът му се стрелкаше навън.
Кам реши, че кучето се ориентира правилно. Той също би искал да скочи отгоре й и да започне да я облизва. Носеше избелели светлосини дънки и яркочервена блузка. Съвсем обикновено облекло, но в него изглеждаше едновременно като практична жена и морска сирена.
Устата на Кам се напълни със слюнка.
— Изглежда различно със спусната коса — отбеляза Сет.
— Да. — Искаше да зарови ръце в тях, да я докосва. И толкова!
Тя беше клекнала и говореше ласкаво на кучето, което се беше излегнало с обожание по гръб, за да го почеше. Вдигна глава и дори скрити зад тъмните стъкла на очилата, Кам видя как очите й се разширяват разбиращо, после се преместват предупредително към детето, което крачеше след него.
Пренебрегвайки предупреждението й, той рязко я изправи на крака, при което тя се спъна в кучето и политна. Кам възпря с целувка протеста й.
Все едно да те погълне слънцето, успя единствено да си помисли тя. Горещината беше огромна и достигна точката на топене още преди да успее да си поеме дъх. Страст, нетърпение и жажда изригваха от него и се стоварваха отгоре й с обезпокоителна скорост. Яростното почукване на кълвач, тръгнал на лов за закуската си, отекна в тишината и се присъедини към трескавите удари на сърцето й. Единственото, което можеше да направи, бе да издържи, докато той успее да изтръгне достатъчно от онова, което желаеше от нея, за да се утоли.
Когато я отдръпна назад, вълшебните му устни леко се извиха — самодоволна усмивка, която никак не й беше приятна.