— Добро утро, Анна.
— Добро утро. — Прокашля се, отстъпи назад и с неудобство погледна към Сет. Изглеждаше по-скоро отегчен, отколкото потресен, така че му отправи лъчезарна усмивка. — Добро утро, Сет!
— Аха, здрасти!
— Кучето ти расте с всеки изминал ден. — Тъй като имаше нужда да се разсее с нещо, сведе поглед към Фулиш и вдигна ръка. Той седна и вдигна лапа, с което я очарова. — О, колко си ми умничък! — Отново клекна, здрависа се с него, подръпна го за ухото. — Какво друго можеш да правиш?
— Работим по някои неща. — Фулиш току-що беше демонстрирал целия си репертоар, но Сет не искаше да го признае.
— Добър отбор сте двамата. Нося някои неща за ядене в колата — подхвърли небрежно. — Продукти за вечеря. Ще ми помогнете ли?
— Да, добре. — Сърдито изгледа Кам. — И без това няма какво друго да правя.
— Нали ще излизаме с лодката? — каза го бодро, развеселена, когато видя как Кам зяпна, а Сет я погледна внимателно.
— Аз ще идвам ли?
— Разбира се. — Обърна се, отвори вратата на колата и му подаде една торба. — Веднага щом приберем тези неща. Надявам се, че ще бъда добра ученичка. Не знам почти нищичко за лодките.
Оживен, Сет взе две торби.
— Нищо особено. Но трябва да имаш шапка — заяви и понесе товара си към къщата.
— Възнамерявах да бъдем само ти и аз — каза и Кам. И си беше мечтал как ще доплават до някое тихо местенце по реката и как ще я люби на дъното на поклащащата се лодка.
— Така ли? — Извади малка чанта с багаж и я пъхна в ръцете му. — Сигурна съм, че ще ни бъде страшно забавно тримата.
Затвори вратата на колата, потупа го по бузата и последва Сет към къщата.
Оказа се, че ще бъдат четирима. Сет настоя да вземат Фулиш и след като Анна го подкрепи, Кам беше принуден да се съгласи.
Трудно беше да останеш сърдит, когато екипажът ти е в толкова добро настроение. Фулиш се настани на една пейка, облечен със стара спасителна жилетка, останала от някое от многобройните кучета на Рей и Стела, и лаеше щастливо вълните и птиците.
Сет, вече захапал един от сандвичите от хладилната чанта, обясняваше на Анна тайните на такелажа.
Изглежда така дяволски сладка, помисли си Кам, е една от старите му, овехтели шапки на главата, докато внимателно слушаше Сет да й обяснява.
Лодката се провираше през каналите, маневрирайки между означителните колове с умерена скорост, за да премине през това, което местните жители наричаха Литъл Нек Ривър, после в Танджър Саунд и към залива.
Тук се усещаше леко вълнение и Кам погледна назад да види как ще го понесе Анна. Беше коленичила в задната част и се беше навела над перилата, но с усмивка видя, че не е заради морска болест. Усмивката й беше щастлива и нетърпеливо посочи напред, когато забеляза дърветата и обраслите мочурища на остров Смит.
Кам извика на Сет да вдигне платната.
Това бе момент, който Анна никога нямаше да забрави. Градският живот не я беше подготвил за звуците, движението, гледката на белите платна, които се издигат, заплющяват на вятъра и после се издуват от него.
За миг лодката като че ли полетя с вятъра, който брулеше страните й и издуваше до пръсване платната. Водата под тях се разплиска и тя усети солен вкус.
Искаше да наблюдава всичко едновременно — надигащите се от синьо-зелената вода вълни, морето от бели платна отгоре, възвишенията и равните участъци на брега. Мъжът и момчето работеха уверено, едва разменяйки по някоя дума.
Минаха покрай нещо, което Сет нарече заслон за раци. Представляваше само паянтова барака от изпочупени и избелели дъски, издигната над водата и закрепена към разнебитен пристан. Повърхността наоколо беше осеяна с оранжевите плавки, които маркираха кошовете за раци. Анна се загледа как една рибарска лодка се поклаща, докато човекът вътре — като от картина с избелелите си панталони, смачкана шапка и бели ботуши — измъкваше теления кош.
Прекъсна работа само колкото да докосне козирката на шапката си за поздрав и след това хвърли два съпротивляващи се рака във водния си резервоар.
Живот в океана, помисли си Анна и изгледа как лодката се отправя към следващата плавка.
— Това е Малкият Дони — уведоми я Сет. — Етан казва, че му викат така, въпреки че вече е пораснал, защото баща му е Големият Дони. Майтап!
Анна се засмя. На нея й се беше сторило, че Малкият Дони е поне сто килограма.
— Предполагам, че така става, когато живееш в малко градче. Сигурно е прекрасно да си живееш и работиш така във водата.
Сет вдигна рамо.
— Добре е, но аз предпочитам само да плавам.