— Ти ли сготви вечерята?
— Със собствените си малки ръчички — увери го тя.
— Отивам да си взема оръжието.
Когато тя се засмя, той се усмихна и излезе, за да отмие под душа натрупаната през деня умора.
— Господи, Етан почти успя да флиртува с жена — удиви се Филип. — Ще трябва да те задържим при нас, Анна.
— Ако някой подреди масата, докато аз приготвя салатата, може и да се задържа достатъчно, за да ви позволя да опитате и моите каноли.
Мъжете се спогледаха.
— Кой е наред? — попита Кам.
— Не съм аз. Трябва да си ти.
— Аз бях вчера. — Изгледаха се още малко, после и двамата се насочиха към вратата и извикаха на Сет.
Анна само поклати глава. Предполагаше, че по-малките братя винаги си патят по този начин.
Разбра, че ястието й е пожънало успех, когато Сет си сипа за трети път. Забеляза, че е позагубил онзи вид на измършавяло улично коте. А също и бледността. Може би погледът му от време на време отново ставаше напрегнат, като трепваше изпод миглите, сякаш в очакване на удара, който твърде рано се бе научил да подозира. Но по-често в очите му искреше смях. Беше умно момче, което сега откриваше как да се забавлява с хората.
Езикът му беше груб, но това беше естествено, тъй като живееше сред мъже. Забеляза, че Кам го сритва от време на време лекичко под масата, когато прекаляваше с псувните.
Справят се. В началото имаше съмнения, че трима големи мъже ще намерят начин как да се пригодят, да го приемат. И особено да разтворят сърцата си за едно момче, което неочаквано им е било поверено.
Но те се справяха. Когато пише доклада си по случая Куин, ще отрази в него, че Сет Делаутер е у дома си, точно там, където му е мястото.
Ще бъде нужно време, за да се издейства временното настойничество да премине в постоянно, но тя щеше да се постарае да го получат. Сърцето й се стопляше, когато Сет поглеждаше към Кам след поредното сритване под масата и се усмихваше точно като десетгодишно дете, хванато в грешка.
Ще бъде страхотен баща, помисли си тя. Малко строг, за да бъде животът интересен. Ще бъде от онези, които разнасят децата на раменете си и се боричкат с тях в двора. Почти си го представяше — някое красиво, тъмнокосо момченце, някое хубаво, румено момиченце.
— Сбъркала си професията си — заяви й Филип, след като се отдръпна от масата и се замисли дали да не отпусне колана на панталона си.
Анна примигна, стресната сред мечтите си, и едва не се изчерви.
— Така ли?
— Би трябвало да имаш ресторант. Ако решиш да се заемеш с това, аз пръв ще се кандидатирам за инвестиции. — Стана с намерение да приготви капучино, но телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката. Щом чу леко дрезгавия женски глас със сексапилен италиански акцент, той повдигна вежди. — Да, тук е. — Прокара език по зъбите си и подаде телефона към Кам. — За теб е, приятел.
Той пое слушалката и след първото измъркано изречение я позна.
— Здрасти, сладурче — подхвърли, тъй като не можеше да си спомни името й. — София?
Понеже действително обичаше брат си, Филип положи най-голямо старание да отклони вниманието на Анна.
— Купих тази машина само преди шест месеца — информира я той и задържа стола й, за да стане и да се отдалечи на известно разстояние. — Истинска прелест!
— Така ли? — Не проявяваше никакъв интерес към лъскавата кафе машина. Не и след като току-що бе чула сърдечния поздрав на Кам. Когато той се засмя, тя здраво стисна зъби.
На Кам изобщо не му хрумна да понижи гласа си или да внимава какво говори. Накрая все пак успя да свърже гласа с името — София, с пищното тяло и огромните очи — и сега си бъбреха весело за общи познати. Тя обичаше препускането — всякакъв род препускане — и беше фурия в леглото.
— Не, налага се да пропусна останалата част от сезона тази година — заяви й той. — Не знам кога ще се върна в Рим. Ти ще си първа, Bella — отвърна, когато тя попита дали би могъл да й се обади при завръщането си. — Разбира се, спомням си — малката тратория близо до фонтана Треви.
Облегна се с гръб на плота. Гласът й му навяваше спомени. Не точно за нея, тъй като дори не можеше да си я представи съвсем ясно. Но за Рим, за пълните с хора тесни улици, за уханията, звуците, оживлението. Състезанията.
— Какво? — Въпросът й за поршето го приземи. — Да, дал съм го на гараж в Ница, докато… — Не довърши, тъй като тя го попита дали смята да го продава. Има един приятел, каза му. Карло. Спомня си Карло, нали? Той се интересувал дали Кам не смята да продаде колата, щом ще се задържи толкова дълго в Щатите. — Не съм мислил за това. — Да продаде колата? Паниката го прободе като тънко острие. Все едно да признае, че повече няма да се връща. Не само в Европа, но и към своя живот.