Последвах любимия си навън. Естивет беше коленичил до един от труповете и шепнеше в ухото му молитва за опрощение на греховете, надявайки се, че така ще осигури известна утеха на безсмъртната му душа по пътя й към светлината.
— Върви, християнино! — гласът на тамплиера свещеник трепереше от ужас и гняв. — Върви да се изправиш като воин пред лицето на своя Бог и нека архангел Михаил и всичките му ангели излязат да те посрещнат. Пази се да не попаднеш в ръцете на Лукавия. А сега опрощавам всичките ти грехове…
Изчаках го да приключи, а после огледах труповете. Всичките им ценности липсваха — коланите, катарамите, ботушите, доспехите, броните и оръжията. Трима от тях явно бяха загинали в свирепата битка — по лицата, вратовете и гърдите им зееха грозни рани. Другите двама изглежда бяха обесени живи. И петте трупа бяха поругани. Носовете им бяха отрязани като на най-долни престъпници, а за да ги унижат още повече, нападателите им бяха изболи очите им и бяха натъпкали устите им с пръст и изпражнения на диви животни — отвратителна гавра със Светото причастие. Озъл и останалите бяха потънали в разговор и разгорещено обсъждаха какво може да се е случило. Аз се взрях в лицата на мъртъвците, а после вдигнах поглед към ръба на котловината. Ясно си представях как тамплиерите са били хванати в капан, а после — жестоко избити.
— Нокталиите! — изсъска Озъл.
Кимнах в знак на съгласие.
— Шотландците? — обади се друг.
— Глупости! — отсече Дьо Монтегю; лицето му беше пребледняло. — Нали с тях имаме договорка. Те не биха…
— Разбойници? — прекъсна го трети.
— Не! — извиках аз.
Спътниците ми така се бяха стреснали, че съвсем умишлено си затваряха очите за истинската заплаха — Александър от Лисабон и неговите нокталии, които Климент V и Филип Френски бяха изпратили по петите на тамплиерите с изричната заповед да ги изтребят до крак. За негов срам, Едуард Английски беше разрешил на тези убийци да преследват плячката си и в Англия.
Някои от тамплиерите поклатиха глави, видимо възмутени, че една жена си е позволила да изкаже мнение.
— Тези трупове са студени — заявих аз, приближавайки се към спътниците си. — Смъртта им е настъпила днес сутринта, вероятно малко преди зазоряване — посочих към ръба на котловината. — При други обстоятелства събратята ви са щели да бъдат в безопасност тук, но нокталиите са ги обградили и са връхлетели върху тях изневиделица. Поне така мисля — заключих аз, изтупвайки мръсотията от ръкавиците си.
— Но откъде са разбрали нокталиите, че другарите ни ще бъдат тук? — попита Озъл. — Сред тази пустош?
Въпросът беше последван от цял куп предположения. Дьо Монтегю ме хвана за рамото и ме поведе към къщата. Естивет се присъедини към нас.
— Александър от Лисабон и неговите нокталии? — обърна се към мен моят възлюбен. — Сигурна ли си, Матилда?
— А кой друг, за Бога?
Треперех. Ама че страховито място беше тази Дяволска дупка! Труповете лежаха проснати връз голата земя, клоните на дърветата се протягаха, сякаш очакваха по тях да бъдат окачени нови мъртъвци, а високата трева по ръба на котловината се люлееше от все по-силните пориви на вятъра. Над главите ни се носеха гарвани, огласящи околността със злокобните си крясъци. Сърцето и стомахът ми се свиваха от страх и единственото ми желание беше да се махна оттам.
— Ами ако се върнат? — попитах шепнешком.
— Едва ли — поклати глава Дьо Монтегю. — Не, не биха го направили, не и посред бял ден — мястото е твърде открито за изненадваща атака — той си пое дълбоко дъх. — Сигурно Александър от Лисабон е научил за срещата ни в Дяволската дупка отнякъде и е довел тук демоните си. Свършили са кървавата си работа, преди слънцето да изгрее, и са си отишли. Вероятно вече са далеч.
Не бях съгласна, но не исках да споря по този въпрос.
— Ами труповете? — поинтересувах се.
— Ще ги оставим тук — отговори Естивет и повика един от другарите си, за да му даде наставления. — Ще платя на добрите братя от манастира — продължи той, — за да ги положат в бедняшкия кът на църковното гробище. Сигурен съм, че те ще проявят милосърдие и ще им уредят прилично погребение.
— Няма какво повече да направим за тях — каза Дьо Монтегю, посочвайки към мъртвите. — Телата им ще се върнат в пръстта, а душите им — при Бога. Но кой ни е предал, Матилда? — попита той с дрезгав шепот. — Кой е казал на Александър от Лисабон, че нашите хора пристигат от Шотландия? Кой му е съобщил точното време и място, където да ги намери?