— Ами вие например — подигра ми се Дънивед. — А сигурно и аквилите…
— Едва ли — троснах му се аз. — По онова време аквилите вече съвсем се бяха предали. След измяната, в която са участвали, за тях не е имало връщане назад. Пък и кого са можели да помолят за помощ? Почти всички им бяха обърнали гръб, а господарят им си имаше свои грижи. Накрая Рослин се принуди да поиска подкрепа от мен. Изобщо орлетата се бяха превърнали в овце без пастир и се лутаха наоколо самотни и най-вече — уязвими за вечно дебнещия вълк, навлякъл кожата на благ доминикански свещеник!
— Ами залавянето на Гавестън? — попита Изабела. — Как се стигна до това?
— Един Бог знае, ваше величество. Нямам много доказателства по този въпрос. Така или иначе, не смятам, че Пембрук е нарушил клетвата си. Уорик и останалите графове и без това дебнеха сгоден случай да заловят Гавестън. Може би вие, братко, сте им помогнали? Когато се върнахте в лагера на графовете, за да съобщите на Пембрук, че Гавестън е съгласен с условията му, вие сте имали възможност да осведомите Уорик накъде сме се запътили и откъде ще минем. Разбира се, направили сте го анонимно. Може би сте оставяли подобни съобщения и из кръчмите по пътя към Дедингтън. С останалото се е заел Уорик. Той е подмамил Пембрук в Бамптън, принуждавайки го да изостави Гавестън. Вие, разбира се, сте си давали сметка, че това ще е краят на фаворита. Всъщност това е била целта ви от самото начало. Вероятно тъкмо вие сте препоръчали на краля да ни изпрати в Скарбъро, макар да сте знаели, че там изобщо няма да бъдем в безопасност — аз хвърлих един бърз поглед към кралицата. — Един Бог знае обаче как сте го убедили да се отдели от любимия си Гавестън.
Изабела не трепна. Кога ли господарката ми щеше да разкрие собствената си роля във всичко това, запитах се аз. В този момент Дънивед се изправи драматично, забивайки пети в калдъръма, и приглади расото си.
— Аз съм свещеник — заяви той, а после се прокашля и продължи. — Ще настоявам да ми бъде предоставена привилегията на духовенството. Това означава, че не мога да бъда съден от кралския съд.
— Въпреки това негово величество ще разбере.
Дънивед ме изгледа снизходително.
— Какво ще разбере? — доминиканецът седна отново и сключи ръце. — Не ви ли казах, мистрес? — усмихна ми се той. — Аз изслушах изповедта на лорд Гавестън.
— И какво от това? Църковният канон ви забранява да издавате тайните, които ви е доверил по време на изповед.
— През нощта, преди да го заловят, аз се срещнах с Гавестън. Изповядах го и след като му дадох опрощение за греховете му, фаворитът ми призна, че той е убил аквилите си. Направил го е точно по начина, който описахте вие — Дънивед прехапа крайчеца на устата си.
— Шах и отново шах — прошепнах аз. — Блокирате всяка фигура, която преместя, братко. О, да, познавам ви добре. Знам какъв ще бъде следващият ви ход. Ще настоявате да се изправите пред църковния съд, който ще бъде много по-снизходителен към вас. После ще се възползвате от доказателствата, с които ви снабдих току-що, и ще хвърлите вината върху Гавестън. Това ще създаде достатъчно объркване, за да може процесът да бъде анулиран. Разбира се, кралят също ще иска да опази личния си изповедник от публично унижение.
— А вие, мистрес — посочи Дънивед към мен, — ще станете за посмешище. Какво според вас ще си помислят хората за някаква си слугиня, позволила си да повдигне фалшиво обвинение срещу изповедника на краля?
— Внимавайте, братко — дрезгаво прошепна Изабела.
— Казвам само това, което ще си помислят хората, ваше величество — промърмори Дънивед. — Гавестън се интересуваше единствено от себе си. Смятам, че всички тук сме съгласни с това. За да удовлетвори личните си интереси, той уби собствените си стражи. Фаворитът беше зъл човек, ваше величество, и си получи заслуженото. Нека ви припомня, че именно той изложи на риск живота ви и този на нероденото ви дете, опитвайки се да ви предаде на шотландците.
— А как ще обясните убийството на брат Юсибиъс? — запитах аз. — Като се замисля, вие почти не сте ме питали за него. Когато споменах за смъртта му в Тайнмаут, веднага сменихте темата и заговорихте за Кенингтън. Защо, братко? Да не би да се чувствахте виновен? Или пък се опасявахте, че ако отделим повече внимание на случая, ще лъсне някоя ваша грешка? В крайна сметка, аз едва не ви хванах на местопрестъплението в онази костница. Подценихте ме, братко, мислехте, че не представлявам никаква заплаха за вас. Смятахте ме за глупава слугиня, която лесно може да бъде сплашена, както се опитахте да направите първия път, когато се качих в камбанарията. Тъкмо вие сте ударили камбаните тогава.