— Но после сте се отказали…
— Да, Матилда, отказах се и отпътувах за Йорк. Там помолих съпруга си да изпрати Гавестън в Скарбъро. Всъщност ми беше все едно къде ще отиде фаворитът — просто исках да е далеч от нас. Накарах Дънивед да ме подкрепи и той го направи. Освен това поставих на Едуард ултиматум — ако Гавестън не заминеше в изгнание, щях да го сторя аз.
Кралицата се усмихна на изненадата ми.
— Заплаших го, че ще потърся убежище в църквата „Холкъм“, а после ще се отправя към най-близкото пристанище и ще отплавам за Понтийо. Казах му, че щом стигна дотам, веднага ще постъпя в някой манастир, облечена като вдовица, и ще обявя на всеослушание, че нямам съпруг, докато Гавестън не напусне Англия.
— Тоест щяхте да го унижите публично?
— Да, Матилда — потвърди Изабела. — Междувременно аз и синът му щяхме да бъдем извън неговата власт. Какво друго можех да сторя? Гавестън беше с нас цели четири години! — кралицата стисна устни. — Цели четири години аз се примирявах с неговите глупости, с арогантността му и с провокациите му към графовете. Оставях го да яде и да пие, да танцува и да се перчи, но не го изпусках от поглед. Колкото повече съзрявах, толкова повече ме намразваше той. Виждах го в очите му! Когато забременях, Гавестън се престори, че се радва, но аз знаех, че не е така. Изповедта на Ланъркост пред Дънивед само потвърди подозренията ми. Когато научи, съпругът ми остана потресен. До този момент любовта му към Гавестън никога не ме беше застрашавала, но когато това стана…
— Значи, кралят просто е оставил Гавестън на Божията воля?
— Да, Матилда, точно така. Аз го помолих за това. След Тайнмаут Едуард беше станал много отстъпчив. Освен това беше уморен и копнееше за почивка. На него също му беше дотегнало от обсебващото присъствие на Гавестън. И така — Изабела се намръщи, — съпругът ми остави нещата просто да се случат.
— Не се ли безпокоите, че след смъртта на Гавестън той може да размисли?
— Не, не — възрази Изабела. — Едуард разбира, че фаворитът му сам е отговорен за съдбата си. Освен това си дава сметка, че аз нямах друг избор, освен да се защитя. Така че… — тя се извърна.
— Ами Дънивед? — попитах аз.
— Брат Стивън вече няма да бъде мой изповедник, Матилда. Никога не съм предполагала, че е убиец. Разбрах го едва след като чух какво се е случило в Скарбъро. Ще го отдалеча от себе си. Въпреки това той ще продължи да бъде довереник на краля. Едуард едва ли ще поиска да предприеме нещо срещу него. Предполагам, че просто ще си затвори очите. Съпругът ми няма търпение да се наслади на свободата и на властта си, както и да се порадва на факта, че прекрасната му кралица е бременна с наследника му. Колкото до бъдещето… — Изабела стисна ръката ми. — Матилда, момичето ми, свърши си работата тук, а после ела при мен в абатството. Ще те чакам рано сутринта, след Христовата литургия. Да сложим кръст на всичко това.
После кралицата повика пажовете си и се отдалечи, оставяйки след себе си благоуханна диря. Аз излязох от розовата градина и се отправих към тъмната църква на манастира, из която все още бродеха духовете на убитите. Влязох в олтара на Света Богородица и запалих по една свещ за всички тях, както и за любимите си хора. Пламъците им затанцуваха в тъмнината. После се взрях в сияйното лице на Девата и зашепнах молитвата, на която ме беше научила майка ми: „Бъди благословена, Пресвета Дево, задето даде на света Спасителя на Вселената“…
Сега се намирам в друг францискански манастир и се взирам през мрака на отминалите години. Там са лицата на отдавна изгубените ми любими, сияещи в ореол от златиста светлина, но там е и лицето на брат Стивън Дънивед, както и тези на графовете Ланкастър, Пембрук, Херефорд и Уорик. О, всички те си получиха заслуженото, макар и не веднага. В театралните представления Божието възмездие идва внезапно като светкавица, прорязваща небето, но в живота е различно. Времето се точи бавно, а с него — и Божието възмездие. Накрая обаче греховете на изповедника на краля все пак го застигнаха. Това се случи в замъка Бъркли петнайсетина години след онези бурни събития в Йорк. Бях там и моето лице беше последното човешко лице, което доминиканецът видя, преди да го зазидат жив в каменната му гробница, където гние и до днес. В онзи момент в Йорк обаче тези неща тепърва предстояха. Небето щеше да притъмнява още много пъти, а след това щеше да идва и поредното Божие възмездие, отмиващо човешките грехове като дъжд.