— Много сте мълчалива, милейди…
— Video atque taceo — промълви тя. — Държа си устата затворена, но очите ми са отворени на четири! Съветвам те да сториш същото, Матилда. Дръж си очите отворени!
Изведнъж в залата издрънча звънец и врявата постихна. Един млад францисканец, останал без дъх, си проправи път през тълпата и коленичи пред краля, който стоеше с разперени ръце, докато Ап Ител му запасваше портупея.
— Ваше величество — първоначално монахът заговори на местния диалект, но после премина към нормански френски. — Ваше величество, няма опасност от нападение, но… — той вдигна глава. — Един от хората на милорд Гавестън, мастър Лейгрейв, беше открит по същия начин…
Останалата част от съобщението беше заглушена от крясъците на ужас, които се надигнаха в залата. Гавестън свали портупея си и се върна в стола, притиснал устата си с ръка досущ като някое уплашено хлапе. Едуард погледна към мен и ми направи знак да тръгвам.
— Върви — просъска Изабела, без да вдига глава — Върви, Матилда! Vide atque tace — дръж си устата затворена, а очите си — отворени на четири!
И така, аз излязох от приемната на игумена, придружавана от мургавия Ап Ител и трима от стрелците му — всичките с кожени нагръдници и нахлупени качулки. Минахме през вътрешните дворове на манастира, прекосихме градините и влязохме в главния двор, чиято каменна настилка блестеше от дъжда. Там вече се беше събрала тълпа. Тримата останали аквили се бяха скупчили около гротескно изкривеното тяло на Лейгрейв. От разбитата глава на другаря им бликаше кръв, която се смесваше с калта по земята. Пробих си път през навалицата и застанах над него. Лейгрейв беше паднал почти на същото място, на което бяхме открили и Ланъркост. Озърнах се към камбанарията и нейните зловещи прозорци.
— Мистрес — затътри се към мен брат Юсибиъс. — Тъкмо биех камбаните в чест на Благовещението и рецитирах думите на молитвата: Angelus Domini annuntiavit Mariae — Ангел Господен възвести на Мария…
— Давай нататък — прекъснах го аз.
— Тъкмо залюлявах Петър и Павел за седми път — продължи той, хвърляйки поглед към църковната кула, — когато отвън се дочуха писъци…
— Ние също бяхме наблизо — намеси се Рослин. — Всъщност търсехме Филип. Четиримата закусихме заедно, но после той изчезна нанякъде…
Дрехите и косите на аквилите бяха подгизнали от дъжда, но те не обръщаха внимание — бяха твърде разстроени и уплашени. И тримата носеха портупеите си, но — също като Ланъркост — Лейгрейв беше свалил своя.
— Къде са мечът и камата му? — попитах аз, кимвайки на брат Юсибиъс в знак на благодарност за сведенията му.
— Един Бог знае — отвърна ми Рослин и рязко скочи на крака — тримата аквили даваха израз на чувствата си, крещейки по зяпачите наоколо.
В този момент отец Дънивед — с епитрахил на врата и шишенце миро в ръка — си проби път през тълпата. Докато той помазваше трупа, аз погледнах към църквата. На вратата стоеше Дьо Монтегю. Тъкмо му давах знак да се приближи, когато брат Юсибиъс прошепна в ухото ми:
— Те бяха!
— Моля?
Послушникът изпъна костеливия си показалец и ми посочи към тримата Бомон, които се бяха скрили от дъжда под покритите порти, които водеха към двора на църквата.
— Какво за тях? — попитах.
— Видях ги да говорят с мъртвия.
— С Лейгрейв ли? — попитах аз, приближавайки се още повече до звънаря; отец Дънивед тъкмо опрощаваше греховете на мъртвеца.
— Не, с първия.
Взрях се в лицето на Юсибиъс и изведнъж осъзнах, че звънарят далеч не е толкова глупав, колкото изглежда.
— Видях ги да говорят с него сутринта преди произшествието — добави Юсибиъс. — В ябълковата градина. Доста неща виждам аз и за няколко дребни монети мога да ви кажа много повече — заяви той и изчезна.