— Юсибиъс? — провикнах се аз. — Юсибиъс?
Тръгнах да слизам по стъпалата. Щом се озовах долу, вдигнах фенера от земята и огледах страховитата костница. Пред мен се простираше дълъг коридор, по чиито стени имаше широки полици, отрупани с човешки останки. Някои от черепите още бяха бели, но други бяха станали кафяви от старост, а под всички тях имаше множество кости, наредени една върху друга като подпалки.
— Юсибиъс? — извиках отново.
Студът в костницата беше непоносим. Гласът ми прозвуча силно и отекна от каменните стени. Един плъх прекоси пътя ми, цвърчейки пронизително, сякаш възмутен, че съм нахлула в ловното му пространство. Продължих да вървя, вдигнала фенера високо над главата си. Множеството ниши, които се редяха край мен, бяха тъмни, но в края на коридора сякаш проблясваше нещо. Тръгнах натам под зловещия поглед на струпаните от двете ми страни черепи. Щом стигнах до целта си, вдигнах фенера още по-високо и се огледах. Брат Юсибиъс седеше подпрян на стената. Черепът му беше разбит. Оръжието на убийството — една дебела кост — лежеше захвърлено в скута му. Лицето му се беше превърнало в кървава маска, чертите му бяха зловещо изкривени, а невиждащите му очи се взираха мрачно в мен. Приклекнах до него. Едната му ръка все още стискаше меч, а другата — портупей. Полицата от дясната му страна беше разчистена от костите и на нея стояха няколко угаснали маслени лампи и една тенекиена тава, пълна с почетни ленти, монети, малки медали и кръстове.
— Ах, ти, крадлива сврако! — прошепнах аз и се прекръстих.
Юсибиъс явно беше използвал мястото като скривалище за дреболиите, които му бяха давали или пък беше намирал в църквата. Тук бяха и портупеите на двамата аквили — вторият открих зад гърба на мъртвия послушник. Явно убиецът го беше изненадал и го беше хванал в капан в страховитата костница. Сигурно лесно беше преодолял жалките опити на глуповатия звънар да се защити, а после с лекота беше разбил черепа му. Един Бог знаеше защо. Промълвих една молитва, а после се обърнах стреснато — нещо беше прошумоляло зад гърба ми. Бързо вдигнах фенера с едната си ръка, а с другата посегнах към камата си. Тъкмо реших, че въображението ми ме е подвело, когато забелязах някакво движение. Към мен се приближаваше призрачна сянка. Всъщност не — отдалечаваше се. Извиках след нея, но тя бързо потъна в мрака. Хукнах да я гоня, но тя ми се изплъзна. После чух шум от стъпки по стъпалата и вратата на костницата хлопна. Плувнала в пот, аз оставих фенера на земята и се затичах към изхода, но капакът вече беше залостен. Приклекнах на стълбището и се загледах в купчините кости край мен. Мъртвите не ме плашеха. Повече ме тревожеше убийството на Юсибиъс. Отидох да огледам трупа му още веднъж, но не открих нищо ново. Върнах се на стълбището и се заослушвах. Не мина много време и отгоре се дочуха стъпки. Извиках и в отговор чух гласа на Дьо Монтегю. Той вдигна капака и ми помогна да изляза от костницата. Докато се измъквах навън, пред погледа ми се мярна някакво парче плат с пришито върху него копче. На копчето беше избродирана сребърно-златна лилия на тъмнозелен фон — емблемата, която тримата Бомон носеха с гордост. Пъхнах парчето плат в кесията си, а после се приближих до една колона и седнах в основата й. Фенерът образува светло петно пред мен. Дьо Монтегю имаше много въпроси, така че ме последва и побърза да ми ги зададе. Казах му какво се беше случило и какво бях намерила.
— Не сега! — прекъснах аз по-нататъшните му въпроси. — За момента всичко това ми изглежда напълно безсмислено — изправих се на крака — Откри ли Озъл?
— Не. Укрил се е. Ирландеца умее да се дегизира, така че ще се покаже, когато той поиска — Дьо Монтегю посочи към капака на пода. — Но не мисля, че има нещо общо с това.
Замълчах. После двамата с Дьо Монтегю излязохме от църквата и аз незабавно осведомих игумена за зловещото си откритие. Помогнахме на братята да отнесат трупа на Юсибиъс в дома на покойника, а аз прибрах портупеите на Ланъркост и на Лейгрейв и ги изпратих на Рослин заедно със съобщението, че са били намерени в едно тъмно ъгълче на църквата. Игуменът, разбира се, си даваше сметка, че убийството на Юсибиъс е свързано със смъртта на аквилите, но на уплашените монаси каза, че звънарят е бил убит от някакъв случаен злосторник, незнайно как успял да се промъкне в манастира.
Освободих се чак късно следобед. Кралят и кралицата бяха отишли на някакво тържество в сградата на Градската община. Дьо Монтегю продължи да търси Озъл, а аз се оттеглих в стаята си, която се намираше до покоите на Изабела. Измих се и се преоблякох, а след като си отдъхнах и се успокоих, се заех да приготвя някои лекове. Спомням си, че разбих няколко яйчени белтъка за лечение на открити рани, смесих малко мускус и кехлибар за облекчаване на тежка кашлица, захарен сироп и валериана срещу тревожност, а накрая приготвих и най-често употребяваното средство в двора — стрити корени от чемерика за дезинфекция чрез опушване. Докато работех, в ума ми нахлуваха спомени. Страхът на Гавестън. Безпокойството на Едуард. Изабела, бяла като статуя. Лейгрейв и потрошеното му тяло, проснато на земята като труп на пребито псе. Постоянното шушукане на Юсибиъс и хитрата му, многозначителна усмивка. Твърде ясните отпечатъци по перваза на прозореца в камбанарията. Мрачната костница, където бъбривата уста на Юсибиъс беше замлъкнала завинаги. Онази сянка, бягаща през мрака, и накрая — копчето с герба на семейство Бомон. Засега обаче аз не виждах връзката между тези картини.