— Какво имате предвид?
— Просто е твърде късно.
— И вие сте тук само за да охранявате кралицата, така ли?
— Да. Не мога да ви кажа нищо повече, мистрес. Вече е късно, твърде късно. Колкото и да ни притискат обстоятелствата, ние не можем да предадем господаря си. Твърде късно е за покаяние — той въздъхна. — За опрощение — също.
— Защо тогава дойдохте при мен?
— Вие знаете, че Кенингтън не е дезертирал. Той е мъртъв. Наблюдавах ви, мистрес, и забелязах, че сте честен и състрадателен човек. Не ви лаская. Като оставим настрана господаря ми и другарите ми, аз съм напълно сам… Ако нещо се случи с мен… — Рослин отвори кесията си, извади оттам две златни монети и въпреки възраженията ми, настоя да ги взема. — Запалете свещи — помоли ме той и се изправи на крака. — Нека свещеникът прошепне опрощение в ухото ми. После идете в някоя църква и поръчайте да отслужат литургия за упокой на душата ми. Колкото до тялото ми — погрижете се, моля ви, да не ме подритват като някое куче, ами да ме погребат прилично в осветена земя.
Поисках да му върна парите, но той поклати глава.
— Нямам към кого другиго да се обърна, мистрес. Вярвам ви — каза той и тръгна към вратата.
— Мастър Рослин?
Той се обърна.
— Кажете ми — кой би могъл да иска смъртта ви?
— Бог. Цял живот живях като куче, мистрес. Съвсем логично би било сега да умра като куче.
След тези думи Рослин се поклони и излезе от стаята.
В този момент аз осъзнах колко истинни са били думите на Изабела. Небето действително притъмняваше и скоро щеше да угасне и последният лъч светлина.
Труповете на Кенингтън и на двамата му оръженосци бяха открити малко по-късно през деня, носени от яростните вълни на прибоя. Проследих с поглед как ги качиха обратно в Дъкет Тауър. Вероятно стражите бяха паднали от кулата в пълно бойно снаряжение, но морето беше отнесло плащовете, ботушите и портупеите им. Мъртъвците бяха обезобразени. Солената вода беше издула телата им, а падането отвисоко и последвалото блъскане в скалите ги беше покрило с безброй грозни рани, натъртвания и охлузвания. Единственото заключение, което можеше да се направи от останките им, беше, че са паднали върху скалите, после морето ги е отнесло навътре и накрая приливът ги е изхвърлил обратно на брега. Независимо дали бяха убити, или се бяха самоубили, трите войничета бяха загинали по ужасен начин. Дънивед помаза телата им и опрости греховете им. Последва тягостна заупокойна литургия, отслужена в мрачния параклис на Тайнмаут, и бързо погребение в претъпканото гробище. Новината бързо обходи замъка, допринасяйки още повече за мрачното ни настроение. Зловещото предчувствие, че кървавата драма, която беше нахлула в живота ни, далеч не е приключила, също се засили. Какво можеше да се направи? Загадките, с които се бях сблъскала, бяха невероятно заплетени. Как беше възможно трима опитни воини, стоящи на пост, да станат жертва на такова брутално убийство?
И така, аз се върнах в Дъкет Тауър и претърсих кулата още веднъж, но, за съжаление, не открих нищо ново. Рослин дойде да се посъветва с мен. Двамата с Мидълтън съвсем бяха изгубили куража си. На колана си орлето беше закачило някаква торбичка, която беше открило в кесията на Кенингтън. Бележката, която беше оставена вътре, беше изписана със спретнат и прецизен почерк, и гласеше същото като предишните две:
Предупреждението беше ясно, заключението — очевидно. Кенингтън и другарите му бяха убити, но от кого и как? За момента не можех да предложа решение на тези загадки. Сред целия този хаос имаше още един въпрос, който не ми даваше мира, и колкото повече разсъждавах върху него, толкова по-важен ми се струваше. Какво правеше този боен кораб в залива? Кой му беше наредил да дойде в Тайнмаут? Кралят, Гавестън, Изабела? Кастеланът също не можа да ми помогне. Единственото, което ми каза, беше, че капитанът имал тайна заповед да не мърда от залива, докато опасността не отминела. Тъкмо се канех да му благодаря и да си тръгна, когато управителят на замъка ме дръпна за ръкава и ме замъкна в някакво тъмно ъгълче.
— Трябва да ви кажа още нещо, мистрес. Всички знаем, че из пущинаците се спотайват злодеи. Капитанът на „Крилатият дракон“ ме осведоми, че покрай северния бряг кръстосват и фламандски пирати. От време на време той пускал кораба си на вода, за да се увери, че всичко е наред. Та по време на една от тези обиколки „Крилатият дракон“ се натъкнал на някакво местно рибарско корабче, чийто екипаж твърдял невероятни неща. Според членовете му покрай северния бряг не се навъртали само фламандски пирати, ами и френски бойни кораби, плаващи под кралския флаг. Ето това вече е странно. Защо му е на Филип Френски да се топи в тези студени и мъгливи води?