Кастеланът, грубоват йоркширец на име Саймън Уорд, който се беше сражавал във войните, водени от стария крал, беше изпълнил дадените му инструкции стриктно и старателно беше подготвил замъка за обсада, снабдявайки го с провизии и оръжие. Той ни чакаше във вътрешния двор, а когато се появихме, коленичи и целуна пръстена на Гавестън. След това нареди на слугите си да ни настанят по стаите. Вътрешността на замъка Скарбъро беше доста хаотично застроена — от главната му стражева кула се влизаше в един голям вътрешен двор, който от своя страна водеше към още и още дворове и дворчета. В сърцето на крепостта се извисяваше главната кула, или Куийнс Тауър, а под нея беше разположен така нареченият Мосдейл Хол — двуетажна постройка от дърво и хоросан със спални помещения на горния етаж и голяма трапезария на долния. Скарбъро представляваше истински лабиринт от тесни криволичещи улички, високи сиви стени, открити дворчета и най-различни по размер и предназначение постройки и помещения. Навсякъде се забелязваха стръмни стъпала, които водеха или нагоре към укрепените врати на кулите, или надолу към потъналите в мрак подземия. Аз и Дьо Монтегю отседнахме в Куийнс Тауър, Гавестън се разположи в Мосдейл Хол, а двамата му аквили, Мидълтън и Рослин, се настаниха близо до нас. Дьо Монтегю ми се стори доста неспокоен. Попитах го какво има и след като багажът ни беше разтоварен, той ме отведе в градината, близо до параклиса на Света Богородица, и ми описа недостатъците на Скарбъро.
— В замъка има само два водоизточника — каза ми той — и те лесно могат да бъдат прекъснати. Пространството е застроено хаотично. Войниците на Уорд не са много, а ние разполагаме само със стрелците на Ап Ител, свитата на Бомон и аквилите на Гавестън. Честно казано, чудя се дали тези хора ще са достатъчни за отбрана на стените на замъка и същевременно ми се струва, че сме прекалено много, за да успеем да се изхраним в случай на обсада.
Странно — има сцени, които съм запомнила в детайли, макар да съм ги видяла преди повече от петдесет години, докато в Скарбъро съм била и след лятото на 1312 година, но въпреки това описанието му ме затруднява. Все едно, Гавестън влезе в крепостта много наперено, но само след няколко дни сред войниците плъзнаха слухове, че двамата с краля са допуснали огромна грешка. Проблемът беше, че именията на местните богаташи, разположени между замъка и брега, щяха да попречат на Гавестън да стигне до пристанището в случай на обсада, а да не говорим, че там можеха да го причакват бойните кораби на графовете. Ап Ител също потвърди мрачните прогнози на Дьо Монтегю. Крепостта не разполагаше с достатъчно войници и нямаше шанс да устои на едно по-сериозно нападение. Това, разбира се, нямаше как да остане скрито от врага ни, който щеше разпредели силите си в различни точки на атака и така да ни накара да разпръснем защитниците си и постоянно да ги местим.
Въпреки всичко Гавестън продължаваше да се държи като господар на положението. Фаворитът ходеше облечен в кралския плащ в синьо, червено и златно, украсен с леопардите на Англия, и настояваше над стените на замъка постоянно да се веят кралските знамена, сякаш вътре се беше подслонил самият Едуард. Слава Богу, сър Саймън Уорд беше надежден човек. Той беше снабдил Скарбъро с провизии и оръжие, но за съжаление отбранителната сила, която беше събрал, се състоеше единствено от неколцина ветерани, още толкова наемници и шепа местни войници. Дори аз, въпреки че не съм особено веща във военните дела, си давах сметка, че това е крайно недостатъчно. „Щитът на Гавестън“, както го наричаше самият той, също не можеше да ни осигури кой знае каква защита. В състава му влизаха неколцина рицари и техните оръженосци, облечени в железни ризници; Ап Ител и неговите стрелци, натъкмени в кафяво-зелените си униформи, кожени нагръдници и стоманени шлемове, и хората на Бомон с техните подобни на нощни гърнета шлемове и кръгли щитове. Управителят на замъка пък разполагаше с неколцина тежковъоръжени пехотинци, малък отряд конници и шепа копиеносци и стрелци, облечени в леки платнени или кожени одежди. Самият замък имаше доста страховит вид и отвън изглеждаше трудно превземаем, но отвътре представляваше просто един мрачен лабиринт от тесни улички и стръмни стъпала, водещи или нагоре, към брулените от свирепия вятър кули, или надолу, към безбройните мрачни подземия, складови помещения и коридори.