Анита направи крачка напред, без да откъсва поглед от двете кутии на масата. Мануел я наблюдаваше внимателно. Суровото й, решително изражение му вдъхна увереност.
— Ще скрия бомбите — каза тя. — Можеш да разчиташ на мен.
— Добре — отвърна Мануел. — Утре ще дойдем с Фуентес около полунощ. Тогава тримата ще идем в хотела. Нали все още си сигурна, че можеш да ни преведеш до президентския апартамент на последния етаж?
— Сигурна съм — натърти Анита.
— Тогава утре вечер, тук, в полунощ — Мануел тръгна към вратата.
Тя сложи ръка на рамото му.
— Имам ти пълно доверие. Ти си добър човек. На Фуентес му нямам вяра, но на теб… — тя го погледна право в очите. — Нашите хора казват, че ти си човек, който държи на думата си. Правя всичко това само заради Педро.
Мануел излезе в коридора.
— Всичко ще бъде наред — увери я той и в този момент усети, че се мрази, но вече го занимаваше единствено мисълта как четирите милиона долара ще променят бъдещето му. — Утре вечер — и тръгна по коридора, после по стълбите, а Анита продължи да гледа след него.
Тя затвори вратата и я заключи после прекоси стаята, отвори едно чекмедже и извади дългата кама, която Педро държеше вкъщи. Беше й обяснил, че има моменти, когато човек трябва да се защитава.
Извади камата от калъфа. Помисли си за Джош Прескът, нощния детектив на хотела. Той бе заплахата. Единственият човек, които можеше да й попречи да скрие бомбите.
Разгледа блестящото острие. За Педро беше готова на всичко — дори да убие.
Облече си черна фланела и черни панталони. Завърза ножа за колана си и дръпна надолу пуловера така, че да скрие камата. След това сложи двете бомби в найлонова торбичка.
Беше един часът и петнайсет минути след полунощ.
Тя излезе от къщи и тръгна по дългия път към хотел „Спениш Бей“.
Всеки човек си има слабост. И Джош Прескът, нощният детектив на хотел „Спениш Бей“, не правеше изключение. Той бе човек, при когото всичко е по график. Освен това твърде много си падаше по жените. Дори си признаваше, че е сексуален маниак.
Майк Баниън, който знаеше, че е опасен, беше изучил внимателно неговия график. В един след полунощ Прескът обхождаше коридорите на хотела. В един и четирийсет обикаляше фоайето и празните ресторанти. В два часа отиваше в кухните. В два и четирийсет и пет патрулираше из парка и около плувния басейн. Беше толкова точен, че човек можеше да си сверява часовника по него. Това бе едно от слабите места на Прескът. Баниън предаде тази информация на Брейди.
Така че в два и четирийсет и пет Маги се спусна в плувния басейн, сега пуст, и в ярките светлини на лампите над него, заплува като русалка. Прескът спря, за да я погледа.
Беше я зървал от време на време и бе решил, че е хубавичка кукла, но сега, застанал на брега на плувния басейн, като я гледаше как се носи почти гола в своите мини-бански, усети, че трудно би устоял на нейните прелести.
Маги, добре подготвена, му махна и заплува към стълбичката. Престори се, че не може да се качи по стъпалата и Прескът веднага се приближи, за да й подаде ръка.
Брейди, който наблюдаваше от храстите, кимна одобрително. Приближи се бързо и тихо до страничния вход на хотела, сигурен, че Прескът ще бъде много зает поне половин час.
Дори по това време на денонощието във фоайето имаше хора, повечето полупияни. Те шумно се сбогуваха, преди всеки да си иде в апартамента.
С русолява брадичка, облечен в смокинг, с карамфил на бутониерата, Брейди прекоси без колебание фоайето и се насочи към асансьорите. Никой не му обърна внимание. Той бе част от общата картина.
По това време вече асансьорите се движеха, без никой да ги обслужва. Влезе в един от тях и натисна копчето на последния етаж.
Четири минути по-късно бе отключил вратата на която пишеше „Служебен вход“ и се качи в асансьора за помещението със сейфа.
Трябваха му няколко минути, за да използва инструментите си и да пусне асансьора. Беше спокоен, защото знаеше, че двамата от охраната бяха събрали бижутата и скъпоценностите от обитателите на различните апартаменти, бяха ги прибрали в касетките и заключили в сейфа на хотела.