— Мисис Бюканън! — Една от многото врати се отвори и сестрата я подкани да я последва.
Мариса се изправи. Бе разпознала сестрата — мисис Харгрейв.
— Готова ли сте да извадим яйцеклетките? — запита усмихната тя, докато й подаваше болничното облекло. В говора й се усещаше английски акцент, също като на д-р Уингейт. Мариса я бе попитала веднъж и бе изненадана да узнае, че е австралийка, а не англичанка.
— Ровичкането за яйцеклетки е последното нещо на този свят, което бих желала в момента — призна си унило Мариса. — Не мога да разбера сама себе си защо се подлагам на това терзание.
— Май че сме в лека депресия, а? — отзова се мило и нежно мисис Харгрейв.
Мариса не отрони и думица, а просто тръгна към съблекалнята, но мисис Харгрейв протегна ръка и я улови за рамото.
— Не изпитвате ли нужда да си поговорим?
Мариса се взря в лицето на жената до себе си. Сиво-зелените й очи излъчваха топлина и симпатия. Мариса успя само да поклати глава, за да се пребори с напиращите сълзи.
— Често срещано явление е емоционалните проблеми да потискат хората, които искат оплождане инвитро — започна мисис Харгрейв. — Споделянето на неприятностите помага на страдащия. Нашият опит ни учи, че един от най-важните проблеми е изолацията, в която изпадат отделни двойки.
Мариса закима в съгласие. Тя и Робърт бяха изпаднали в изолация. Колкото повече растеше напрежението, толкова повече се отдалечаваха те от приятелите си и най-вече от тези, които имат деца.
— Изникват ли неприятности между вас и съпруга ви? — запита с мек тон сестрата. — Не мислете, че искам да се бъркам в семейния ви живот, но пак от опит сме разбрали, че най-добре за човека е да бъде откровен.
Мариса закима отново. Впи поглед в разбиращото лице на мисис Харгрейв и я овладя желание да говори. Като изтри с опакото на ръката очите си, тя й разказа за сутрешната караница по повод внезапния отказ на Робърт да дойде в клиниката. После сподели с нея, че се изкушава да спре това лечение.
— То е истински ад за мен — сподели Мариса, — а също и за Робърт.
— Готови сме за мисис Бюканън — извика друга сестра, подала се през вратата на ултравиолетовата зала.
Мисис Харгрейв стисна окуражително рамото на Мариса.
— Засега вървете, след това ще се върна да поговорим, а?
— Добре — каза Мариса с желание да изглежда смела.
Петнайсет минути по-късно тя лежеше отново по гръб в очакване на поредната болезнена и изпълнена с рискове манипулация.
Самата ултравиолетова зала навяваше уплаха. Изпълваха я множество апаратури, проводници и шкафове с най-разнообразен инструментариум. Сестрата, довела Мариса тук, бе заета с подготовката за предстоящата процедура. Д-р Уингейт още не бе дошъл.
На вратата се почука и сестрата отвори. Извила леко глава, Мариса съзря Робърт, застанал на прага. Въпреки че залата го порази с вида си, той направи крачка напред.
— Мисис Харгрейв ми каза, че мога да вляза за момент.
Сестрата кимна и го насочи към Мариса. Той се промъкна до нея предпазливо, като внимаваше да не докосне нещо, дори и нея.
— Е, аз изпълних своята задача — каза той, сякаш бе извършил някакво велико дело. — Сега трябва да побързам, понеже закъснях, но след заседанието ще дойда да те взема. Ако пък срещата се протечи, ще се обадя по телефона на мисис Харгрейв, става ли?
— Добре — отговори Мариса. — Благодаря за усилията ти. Оценявам ги много високо.
Робърт се зачуди дали не се опитва да бъде саркастична, но не успя да открие и следа от ирония в тона й.
— За теб винаги — заключи той. — Желая ти успех с яйцеклетките. Надявам се да са добри. — Потупа я нежно по рамото и напусна залата.
Мариса почувства сълзите да я задушават, само не знаеше дали са породени от мъка, или гняв. Усещаше се страхотно самотна. Напоследък Робърт се бе отдал изключително на бизнеса, дори и когато тя силно се нуждаеше от него. Беше дълбоко наранена от обстоятелството, че той може да си позволи да я остави сам-самичка в предстоящото изтезание. Днешният Робърт беше коренно различен от човека, за когото само преди няколко години се бе омъжила така щастливо. По всякакъв повод сега говореше, че бизнесът е на първо място; работата представляваше неговата същност и предпочитаното спасение от проблемите. Гореща сълза се търколи чак до ухото й. Стисна силно клепачи, сякаш да отдели света от себе си. Имаше чувството, че собственият й живот се разпада на късове, а тя не бе в състояние да направи нищо, за да го задържи…