— Точно така. Скалъпили са безумна история как хлапакът сграбчил онова момиче, изнасилил го, после го удушил и хвърлил тялото в Ред Ривър от моста. Пълна измислица.
— Значи ти знаеш къде е тялото?
Бойет вирна глава и скръсти ръце на гърдите си. Кимна. Не, беше тикът. После още един. Явно напрежението ги предизвикваше.
— Ти ли я уби, Травис? — попита Кийт и сам се смая на своя въпрос.
Само преди пет минути съставяше мислено списък на всички енориаши, които трябваше да посети в болниците. Мислеше си как по-деликатно да пропъди Травис от църквата. А сега говореха за убийство и скрит труп.
— Не знам какво да правя — каза Бойет, докато го връхлиташе нова вълна от болка. Той се прегъна, сякаш готов да повърне, после стисна главата си с две ръце. — Умирам, разбирате ли? След няколко месеца ще съм мъртъв. Защо да умира и онзи хлапак? Той не е направил нищо.
Очите му бяха влажни, лицето му се кривеше.
Кийт го гледаше как трепери. Подаде му хартиена кърпичка и го изчака да избърше лицето си.
— Туморът расте — каза Бойет. — С всеки ден натискът върху мозъка нараства.
— Имаш ли лекарства?
— Дадоха ми някакви. Не помагат. Трябва да си вървя.
— Мисля, че не сме свършили.
— Напротив, свършихме.
— Къде е трупът, Травис?
— Не ви трябва да знаете.
— Трябва. Може би ще успеем да спрем екзекуцията.
Бойет се разсмя.
— Сериозно? В Тексас? Изобщо не се надявайте. — Той бавно се изправи и почука с бастуна по килима. — Благодаря, пасторе.
Кийт не стана. Само проследи с поглед как Травис бързо тътри крака към изхода.
Дейна гледаше вратата, без да се усмихва. Когато Бойет каза „благодаря“, тя намери сили за едно измъчено „довиждане“. После той отново излезе навън без палто и ръкавици, но Дейна не даваше пет пари за него.
Съпругът й не беше помръднал. Все още седеше безсилен, зашеметен, вперил невиждащ поглед в стената, и стискаше копието от статията.
— Добре ли си? — попита Дейна.
Кийт и подаде статията.
— Нещо не схващам — каза тя, след като я прочете.
— Травис Бойет знае къде е заровен трупът. Знае, защото той я е убил.
— Призна ли го?
— Почти. Казва, че има неизлечим мозъчен тумор и ще умре след няколко месеца. Казва, че Донте Дръм няма нищо общо с убийството. Намекна съвсем недвусмислено, че знае къде е трупът.
Дейна се свлече на канапето и потъна сред възглавничките.
— И ти му вярваш?
— Той е изпечен престъпник, Дейна. Непоправим. По-скоро ще излъже, отколкото да каже истината. Не може да се вярва на нито една негова дума.
— Но вярваш ли му?
— Мисля, че да.
— Как така му вярваш? Защо?
— Той страда, Дейна. И не само от тумора. Знае нещо за убийството и трупа. Знае много и искрено се тревожи от факта, че предстои да бъде екзекутиран невинен младеж.
Като човек, който през повечето време изслушваше чуждите деликатни проблеми и предлагаше съвет и опора, Кийт бе разсъдлив и проницателен. Рядко грешеше. Дейна много по-бързо правеше изводи, много по-често съдеше и критикуваше — и обикновено грешеше.
— И какво мислиш, пасторе? — попита тя.
— Нека отделим следващия час само за проучване. Да проверим няколко неща. Наистина ли е предсрочно освободен? Ако да, кой е неговият надзорник? Лекуват ли го в „Сейнт Франсис“? Има ли мозъчен тумор? Ако да, смъртоносен ли е?
— Няма начин да се доберем до медицинските данни без негово съгласие.
— Така е, но нека се постараем да уточним каквото можем. Обади се на доктор Херцлих… той беше ли на вчерашната служба?
— Да.
— Така си и мислех. Звънни му и го поразпитай. Би трябвало тази сутрин да е дежурен в „Сейнт Франсис“. Обади се в Комисията по освобождаването и виж какво ще ти кажат.
— А ти какво ще правиш, докато аз вися на телефона?
— Ще се ровя в интернет за убийството, процеса, обвиняемия, с две думи, за всичко, което е станало в Слоун.
И двамата се изправиха. Дейна попита:
— Ами ако излезе вярно, Кийт? Ами ако се убедим, че този изрод казва истината?
— Тогава ще трябва да предприемем нещо.
— Какво например?
— Нямам ни най-малка представа.
2
През 1972 г., когато Роби Флак все още учеше в гимназията, баща му купи старата железопътна гара в центъра на Слоун малко преди общината да я разруши. Мистър Флак-старши бе натрупал пари от съдебни дела срещу сондажни компании и трябваше да похарчи част от тях. Той и партньорите му обновиха сградата, настаниха се там и през следващите двайсет години им вървя като по вода. Определено не можеха да се нарекат богати, във всеки случай не и според тексаските стандарти, но бяха преуспяващи адвокати и малката кантора се радваше на почит в града.