— О, Гас, ужасно загрижена съм за теб. Той… то… направи ли ти нещо?
Не отговорих веднага, поколебах се, но имаше ли смисъл да я лъжа?
— Аха, витае тук из въздуха.
— Какво ти направи, Гас?
— Не си струва да го казвам.
— Ох, недей. Сигурно е някаква ужасна гадост!
— Защо мислиш така?
— Защото аз, аз… ами, Гас, хайде първо ти да ми кажеш. Защо именно с теб той се отнася по-зле отколкото с другите мъже?
Започвах да се досещам накъде клони тя.
— Госпожице Йола, ти да не би да ме оби… не си безразлична към мен или нещо такова?
— Скъпи!
— О, небеса! — казах.
Затворих телефона и се отдадох на размисъл. Не трябваше да се предавам, не биваше да се оставям това да ме повали — особено сега, след като бях чул такива новини. Стиснах зъби и извадих чисто бельо и чорапи. Припомних си какво ми бе казал тате след първото ми сбиване: „Заболи ли те, сине, хич да не го показваш другите да разберат. Ако другият си мисли, че не може да те нарани, ти ще му видиш сметката.“
И така, облякох се. Дрехите прилепиха студената слуз към тялото ми, тя започна да ме пропива и когато излизах, от всички гънки на плътта ми се стичаше тази мръсотия. Излязох на улицата, обладан от лоши предчувствия, но слава тебе Господи, онова, което ставаше с мен, бе невидимо за другите.
Когато станах от сън на следващата сутрин, от лепкавата слуз нямаше и помен.
Отидох при Хенри Гейд и му поисках писалка и хартия. Бях му разказал какво съм чул от Йола, но нищо повече.
— Какво пишеш? — попита ме, без да вади лулата от устата си, втренчен в усърдното ми писане.
— Правя това, което би направил всеки изпаднал в беда — консултирам се с експерт — казах, без да спирам да пиша.
— До госпожица Беатрис Дис, „Дейли мейл“ — прочете той на глас и избухна в гърлен смях. — Значи и ти си засегнат от бедата, нали? Ха? Беатрис Дис — съветничката на нещастните влюбени!
— Би ли казал на малката си уста да не вдига този шум, че иначе ще бъде цапардосана — изръмжах.
Той продължи да чете написаното от мен:
„Скъпа мис Дис,
Имам проблеми с момичето, към което имам много сериозни намерения. Това момиче има момче, което я харесва много, но пък тя хич не го харесва. Той я тормози непрекъснато, нарежда й да не се вижда с други мъже, но самият той нито идва при нея да я види, нито й носи нещо, нито я води някъде, а отгоре на всичко, непрекъснато прави номера на всеки друг мъж, който я харесва, и особено на мен, тъй като…“
— За Бога, Гас, не можеш ли да поставиш поне една точка някъде в това?
„Е, защото аз сега съм важен за нея. За нещата, които причинява обаче, не е възможно да бъде подведен под отговорност. Искам да разбера какво право има това момче да бъде толкова ревниво, след като момичето не се интересува от него, както и какво бихме могли да направим, за да се отървем от него.“
— Ти или си изключително съвестен изследовател на литературните стилове — каза Хенри, — или всъщност именно ти си авторът на колонката на Беатрис Дис. Винаги съм се чудел как ли изглежда един от тези глупци — добави със замислен поглед към мен, сякаш бях музеен експонат. — Я ми кажи какъв е главният герой на тази твоя романтична история?
— Един призрак.
— Призрак? Призракът-ревнивец на Йола? Гас, драги, ти растеш с часове. Наистина ли мислиш, че би могъл да го прогониш с помощта на вестникарската колонка за разбити сърца?
— Той не се нуждае от изгнание.
— О, Гас, ти ще ме убиеш, изчезвай оттук.
— Ще го направя преди това — казах.
На другия ден — ново двайсет от преследвача на Йола. Не върви да се хваля с него. Останах си вкъщи, след като се обадих на шефа, че съм много тежко болен. Какво ми бе сторил — не става за печат.
Получих отговор на писмото си много по-бързо от очакваното. Не бях помолил за личен отговор, затова той бе отпечатан във вестника в този вид:
„За Г.С.:
Ако сме схванали вярно нещата, вие сте изправен пред много труден проблем. И друг път сме се сблъсквали с подобни случаи. Младежът, който преследва вас двамата, ще продължи да го прави, докато намира момичето за привлекателно според неговите си представи. Какво бихте могли да направите?