— Още повече — оживи се оперативният работник. — Значи купувачите са били малко и ти ще си ги спомниш. Особено онези, които са дошли сутринта, преди колата да се взриви.
— Дойде едно момче, много добре си го спомням. Появи се точно преди да тресне взривът — каза уверено Лялечка.
— Какво момче? Малко ли беше?
— Не, не съвсем. На около осемнайсет години, а може би и на повече. Беше едно такова слабичко, хилавко. Но когато се наведе до прозорчето, забелязах, че е гладко избръснато. В смисъл, че лицето му не беше детско, а бръснато, разбираш ли? И изражението му бе много напрегнато, децата нямат такива изражения.
— Прекрасно! — зарадва се Сергей. — Какво друго можеш да ми кажеш за него? Как беше облечено?
— Най-обикновено, със светли къси панталони и с фланелка с някакъв надпис — не можах да го прочета. Да, и въртеше в ръката си някакво топче. Дори си помислих: защо ли му е това топче?
— Какво топче?
— Червено.
— Голямо ли беше?
— Не, ей такова. — Лялечка събра палеца и показалеца си, показвайки диаметъра на топчето. — Май беше пластмасово.
— А сръчно ли го въртеше?
— Много! — въздъхна завистливо девойката. — Ако аз можех да правя такива неща, нямаше да седя тук, а щях да играя в цирка. Същински Акопян.
„Акопян значи — помисли си със задоволство Зарубин. — За да въртиш така топче, трябва непрекъснато да тренираш, направо по двайсет и четири часа в денонощието. Което означава, че става дума за траен навик. А това вече е нещо“.
Сергей изпи на един дъх бутилката студена минерална вода до павилиона, купи си още една и тръгна да търси момчето. Разбира се, отличителните му белези не бяха кой знае какви. Момчето с топчето можеше да е въпросният убиец, но можеше да е и най-обикновен минувач, ала при всички случаи трябваше да го намери, още повече че то най-вероятно бе видяло убиеца.
И всичко започна отначало. Входът, стълбището, етажът, вратата, звънецът, въпросът: „Познавате ли едно слабичко момче, което има навика да върти топче в ръка?“, благодарност, отново врата, звънец, въпрос, стълби, врата… Краката му пулсираха, а ризата и панталоните му се превърнаха в негова втора кожа, която бе залепнала толкова плътно за тялото му, та му се струваше, че никога няма да може да я отлепи.
Към десет часа вечерта се наложи да прекъсне обиколката, защото хората не бяха много склонни да отварят вратите си толкова късно на някакъв непознат дори когато им показваше авторитетната си карта. Нервничеха и се стараеха да отговарят както им падне, без да вникват в нищо и без да се замислят, само и само неканеният гост час по-скоро да си отиде.
На другия ден сутринта Зарубин се върна и продължи прекъснатото си занимание и тъй като по обед повечето хора вече бяха на работа и никой не му отваряше, се премести в съседното каре от сгради. Влезе във вътрешния двор и не повярва на очите си. На пейка точно пред него седяха две момчета. Едното беше високо, широкоплещесто и четеше нещо на глас, а другото, което бе слабичко и по-ниско на ръст, го слушаше внимателно и въртеше в ръка червено топче. „И кой ще ми каже сега, че в живота няма късмет?“ — помисли си Сергей.
Те не бяха братя, но бяха повече от приятели. Бяха всичко един за друг.
Вследствие на родилна травма Артьом Кипиани получи частична атрофия на очните нерви. Отначало детето виждаше лошо надалеч, сетне — наблизо, а след това зрителното му поле започна да се стеснява. Беше му трудно да чете и да пише, очите му бързо се уморяваха и му се налагаше да прави дълги паузи, за да си почине. Като ученик в началните класове криво-ляво се справяше с учението, но в края на четвърти клас проблемът се изправи с цялата си острота. За пръв път го оставиха да повтаря. Момчето беше повече от способно, притежаваше несъмнен талант и вкъщи учеше неуморно — дори за сметка на съня си. Но контролните… Времето за тях беше ограничено и тъй като бе принудено непрекъснато да спира, та очите му да си починат, то за нещастие не успяваше да напише решенията на задачите, до които вече бе стигнало наум. Същото ставаше и на контролните по руски и английски език.
Тогава родителите на Артьом трябваше да вземат отговорно решение. Дали да изпратят детето в училище за деца с нарушено зрение, или да го оставят в обикновено училище? Всъщност родителите му не спореха по този въпрос. И двамата бяха съгласни, че трябва, както се казва, да упорстват до последно, за да се опитат да дадат на сина си пълноценно образование. Както е известно, в училището за деца с нарушено зрение програмата за обучение беше доста щадяща и за твърде малко от общообразователните предмети имаше учебници с брайловата азбука, които слепите можеха да четат. Но дали Артьом щеше да се справи с нарастващото натоварване на учебната програма в обикновеното училище? И какво щеше да прави със злополучните контролни?