Въпросът с контролните се реши веднъж завинаги. Момчето трябваше да получи образование, а не бележки, затова нека да му пишат тройки и дори двойки — в това нямаше нищо страшно. Но за да не го изключат от училище за слаб успех, трябваше да се старае да получава само отлични оценки на устните изпитвания и на домашните си работи. За изпълнението на това свое решение Екатерина и Тенгиз Кипиани пожертваха цялото си свободно време, четяха на глас учебниците на Артьом и му диктуваха условията на задачите и примерите. Така момчето завърши още два класа и отново се наложи да повтори година заради резултатите от класните си работи. Предметите в програмата ставаха все повече и родителите му вече не успяваха да учат заедно със сина си след работа. Трябваше да намерят човек, който да се занимава с Артьом непрекъснато след три часа следобед. Тенгиз отиде при завеждащата учебната част на училището, за да проведе сериозен разговор.
— За момчето ще е по-добре да отиде в специализирано училище — каза завеждащата учебната част, — то не се справя с натоварването при нас.
— Ще се справи — възрази бащата, — той учи лесно, схваща всичко от половин дума и го запомня от първия път. Решава наум най-трудните задачи по математика и физика. Единственото, което му е трудно, е да чете и да пише, затова му трябва десет пъти повече време, отколкото на останалите. Наистина ли сте готови да лишите момчето от пълноценно образование само заради това?
— Бих могла да ви помогна — въздъхна завеждащата, — ако ми кажете какво мога да направя за Артьом. Повярвайте ми, на мен също ще ми е жал да се разделя с него, защото той е прекрасно момче и наистина е много способно. Но искам да ме разберете правилно — тревожа се само за него. На детето му е трудно, а в специализираното училище ще му бъде далеч по-лесно.
— Не искам да му е лесно. Нека да му е трудно, така той няма да се чувства инвалид. И ще бъде като всички.
— Вие искате да му е трудно — повтори с усмивка завеждащата. — А какво иска самият Артьом? Сигурен ли сте, че желае да се справя с такива трудности?
— Сигурен съм — отвърна категорично Тенгиз. — Артьом е дете, което притежава невероятна сила на волята и духа и не иска към него да има занижени изисквания като към слабо и непълноценно същество. Той иска да бъде равен сред зрящите, а не пръв сред слепите.
— И какъв е изходът според вас?
— Трябва му помощник. Човек, който да бъде с него през цялото време след училище. Но аз не искам той да е възрастен човек. Артьом няма нужда от възпитател или от домашен учител, той се нуждае от помощник. Това трябва да е някое момче, което иска да спечели малко джобни пари. Или момиче — добави след кратък размисъл.
— Знам кой ще ви свърши работа — каза завеждащата. — В нашето училище има едно прекрасно момче, което е с три години по-малко от Артьом, но е само един клас по-назад от него. Искате ли да ви запозная?
Така в живота на семейство Кипиани се появи Денис Баженов. Сутрин той идваше при Артьом и двамата отиваха на училище заедно. След часовете се връщаха пак заедно. Стопляха си храната, която Екатерина приготвяше, и започваха да учат. Денис правеше всичко необходимо, за да може Артьом да напише домашните си, а успяваше да подготви и своите. Вярно, често Артьом решаваше и неговите задачи, като правеше това наум и ги диктуваше на Денис. Всъщност в началото на втората година от съвместното им битие проблемът с уроците на Денис почти отпадна, защото предишната година той бе изучил всичко заедно с по-големия си приятел. Артьом научи помощника си да чете нотите и така той му помагаше дори да се занимава с музика. А в периодите на едномесечните курсове по възстановителна терапия, които Артьом задължително трябваше да провежда, Денис редовно го водеше на инжекции.
Двамата станаха неразделни и тъгуваха един без друг, както тъгуват близнаци, които се разделят за кратко. Родителите на Артьом не можеха да се нарадват на добрия и умен Денис, чието чувство за отговорност не съответстваше на годините му, и всеки ден благодаряха на съдбата, че им е подарила това момче. Смятаха го за свой втори син, водеха го със себе си на почивка, правеха му подаръци и му купуваха дрехи, без да правят разлика между него и Артьом. А самите момчета сякаш бяха забравили, че изобщо нямат роднинска връзка помежду си. Това лято Денис завършваше десети клас, а Артьом — единадесети, но Артьом вече беше на деветнайсет години, а приятелят му — едва на шестнайсет. Всъщност за разликата във възрастта им бяха забравили почти всички, тъй като Денис беше висок и широкоплещест и до слабичкия и нисичък Артьом изглеждаше едва ли не по-голям.