- Бягайте! - извика Пол.
Елена се покатери на една от печките, а Пол помогна на Гамей да се изпрани.
Нещо сс удари в чугунените печки и разтърси цялата стена. От удара чиниите се изсипаха и изпотрошиха на пода. Елена започна ла стреля и помещението се озари от проблясъците на пистолета.
Пол и Гамей изтичаха към вратата на трапезарията. В бързината Гамей се подхлъзна в калта и повлече Пол със себе си. И двамата се озоваха на пода и опряха гърбове в стената.
Фенерчето на Пол го нямаше, но Гамей откри своето и го насочи към вратата на кухнята. В светлината на лъча се видя връхлитащо ги чудовище - четириметров крокодил с разкривени зъби и грозна, тъпа муцуна. Хвърли се към тях, точно когато Пол успя да извади пистолета си. Отекнаха няколко изстрела, а куршумите се забиха със свистене в зейналата паст на създанието.
Гамей изпищя, но гърмежите заглушиха всички звуци, а куршумите се забиха в мозъка на чудовището. Крокодилът се стовари на корема на Пол като чувал цимент и го остави без дъх. Чудовището нито се мяташе, нито хапеше предсмъртно. Просто потрепна и застина.
Муцуната му притискаше гърдите на Пол. Късите му предни крайници лежаха върху ръцете му, а от пастта му сс носеше непоносима смрад.
Едва сега Пол усети, че се е облегнал на Гамей. Тя го стискаше през кръста с едната ръка, а в другата държеше фенерчето, насочено към мъртвото създание.
- Елена? - провикна се Пол. - Добре ли си?
Елена излезе от кухнята понакуцвайки.
- Добре съм. Изкълчих си крака, но мога да вървя.
Пол сс отдръпна от Гамей и се облегна на стената до нея.
- Добра работа с фенерчето - каза той. - Добре ли си?
Тя кимна.
- Странно, но вече не ме е страх от паяци.
Пол се засмя. От всичките ѝ великолепни качества, на две не можеше да устои - непреклонният ѝ дух и чувството ѝ за хумор.
- Обичам те! - рече той. Приведе се и я целуна, въпреки калта, която покриваше и двамата.
- Е, май ще вечеряме крокодилско - каза Гамей.
- Не - отвърна Пол. - Но поне той няма да вечеря с нас.
- Добри ботуши ще излязат от него - огледа го Елена. - И хубава чанта.
Всички се засмяха.
- Откъде се е взел? - запита се на глас Пол. - Не може да е живял тук.
Гамей посочи с фенерчето си следите от нокти и дирята, която тялото на съществото бе оставило в калта.
- Явно е живял на кораба - каза тя. - И ни е последвал.
- А какво прави крокодил на кораб? - зачуди се Елена. - Да не говорим за гората над нас?
Пол не спираше да мисли за същото, откакто откриха кораба.
- Кърт и Джо веднъж ми разказваха за една своя спасителна операция. Корабът бил на сушата от няколко години, край един резерват на брега на Мианмар. НАМПД се съгласили да помогнат, защото от него изтичало гориво във водата. Кърт ми каза, че го намерили, почти сраснал се с почвата. Целия бил покрит с плевели, пълен с растения и насекоми. Трябвало буквално да го откопаят. Подозирам, че и този кораб е имал подобна съдба - огледа се той.
- Колкото и странно да ви се струва на фона на прекрасното време, което имаме през последните дни, но тези месеци наоколо бушуваха мощни бури - каза Елена.
- Значи корабът е бил на сушата години наред и после някоя буря го е откъснала и го е отнесла в морето - отгатна Гамей.
- Може би - кимна Пол. - А това клето създание е било иа борда, докато корабът е отплавал.
- Защо просто не се е гмурнал и не се е върнал на брега? - попита Елена.
- Може би бурята е била твърде силна - предположи Пол.
Гамей огледа мъртвото животно. Беше голямо в сравнение с тях, но за крокодил не бе особено едро.
- Знам, че соленоводннте крокодили могат да прекосяват големи части от океана, но този ми се вижда различен. Мършав, някак. Може да е друг вид.
Пол кимна. Звучеше логично.
След това се изправи и подаде ръка на Гамей. В този момент забеляза голямата картина в рамка зад тях. Платното беше почерняло от плесен и гнилоч и от картината не се виждаше почти нищо, но в долния край на рамката имаше месингова плочка, на която пишеше нещо.
Пол се опита да я изчисти. Плочката си оставаше тъмна и патинирана. Не след дълго обаче се откри част от гравирана дума. Пол успя да види последната част от името, „...та". Но колкото и да се мъчеше, не успя да различи нищо повече.
- Не може да бъде - прошепна той.
- Не може да бъде какво? - попита Гамей.
Той си спомни колко стари бяха кухненските уреди, колко голям бе корабът, спомни си знака на чинията.
- Може и да сте прави - каза той на Гамей. - Това може и да е кораб призрак.