- Вдигни дистанцнонното и ми го подхвърли.
Джо поклати глава.
- Моля те - успя да промълви Сиена със сълзи в очите. - Хванала е децата ми. Децата на всички ни. Ако не се върнем, ще ги убие.
- Можем да ги спасим - настоя Джо. - Тя знае къде са. Дайте ни двайсет и четири часа.
Сиена се поколеба, но Калиста продължи:
- Ако не ви върна у дома - каза тя, - никой от роднините ви няма да доживее до сутринта.
Сиена отново насочи пистолета към Джо, този път по-решително.
- Съжалявам, утре ще е твърде късно! Моля те, дай ми дистанционното.
Джо не помръдна, но един от хакерите с мъка слезе от вагонетката, грабна устройството и се върна обратно. Подаде го на Калиста, а тя натисна по екрана няколко пъти и се усмихна доволно на Джо.
- Оревоар! - рече тя и вагонетката бавно пое. - Прати поздрави на приятелчето си, кoгато се събуди.
Вагонетката увеличи скоростта и се стопи в здрача на тунела.
- Знаех си, че трябва да повикаме кавалерията - промърмори Джо и се наведе над приятеля си. Раздруса го два пъти с надеждата да го разбуди, но без успех. Кърт беше неконтактен, точно както преди три мессца, когато Джо го извади от водата. Сходството бе зловещо и Джо се замисли дали е случайност.
- Лоша, лоша работа - рече той на ссбе си.
Това бе най-сдържаната оценка в живота на Джо. Беше в капан, в тайна база от грешната страна на Демилитаризираната зона, приятелят му беше в безсъзнание, а в пистолета му имаше не повече от пет куршума. На всичкото отгоре приближаваше отряд бесни севернокорейски войници.
„Лошо“ беше твърде меко изказване.
40
Джо нямаше време за губене. Остави Кърт на пода и изтича до контролния пулт, за да погледне изображенията на охранителните монитори. Група севернокорейски войници си проправяха път през купчините повалени тела на петия етаж. Нови подкрепления тичаха от седмия към шестия стаж, където бе станала престрелката. Джо предположи, че ще проверят внимателно всички етажи, преди да стигнат до партера, но въпреки това не разполагаше с много време.
Огледа контролния пулт, но видя само неразбираема каша от корейски и иконки. Нямаше как да разбере кое какво значи. Огледа се, отчаяно търсейки превоз, за който не се изисква докторат по физика и в ъгъла мерна нещо подходящо.
- Разбира се! - възкликна той. - Рудата все някак трябва да стига дотук.
На платформа, подобна на онази, която ги смъкна долу от другата страна на тунела, се намираше ссвернокорейски камион. Беше с открита каросерия и приличаше повече на боклукчийски камион, отколкото на модерните машини на Тан Ранг.
Джо изтича до кабината, качи се и с oгромна радост видя, че ключовете са на таблото.
- Благодаря ти, Боже, за двигателя с вътрешно горене - каза той, завъртя ключа и се заслуша в сладкия звук на ръмжащия дизелов двигател.
Превключи на първа и успя да докара камиона до поваления Кърт.
С немалко усилия успя да качи приятеля си на седалката. Кърт се размърда, сякаш се опитваше да плува, но после се отпусна и притихна отново.
Джо седна зад волана и затвори вратата.
- Не се бой, амиго - каза той и запали двигателя. - Отпочини си. А когато се събудиш, ще си поговорим за това кои жени трябва да се спасяват и кои трябва да се изоставят. Защото явно още никой не ти е обяснил разликата.
Докато говореше, Джо завъртя волана и успя да насочи огромната машина към тунела, през който вървеше магнитната вагонетка, тунела към свободата. Джо натисна газта и камионът изрева и изпълни тунела с черен дим. После пое напред и започна да увеличава скоростта.
Не бяха успели да се отдалечат много, когато зад гърбовете им се разнесоха изстрели. Джо чу рикошетите по кабината и избумтяването на една от гумите, която се пръсна.
Като се опитваше да не мисли за опасността, Джо задържа крака на газта. Ревът на ауспуха и ръмженето на двигателя, които се усилваха от отражението в стените на тунела, както и старото шаси, скърцащо здраво на твърдото си окачване, със сигурност известяваха отдалеч за пристигането на камиона, за разлика от почти безшумно придвижващата се вагонетка.
Джо превключи на най-високата предавка и се разсмя.
Наслаждаваше се на врявата и безумството на бягството си. Шумът бе поне сто и двайсет децибела. Само за удоволствие, той се пресегна и наду клаксона, който проехтя мощно през тунела.
Движеха се с почти осемдесет километра в час, когато Джо видя пред себе си проблем.
На всеки половин километър в тунела имаше стеснение - подсилен бетонен пръстен. Когато приближи първия, Джо беше относително сигурен, че камионът ще мине. Оказа се, че греши. Металният горен ръб на ремаркето се удари в бетона и изби няколко парчета. Сякаш се бе взривила бомба.