Джо погледна към Кърт.
- Успяхме - каза той. - И точно както и последния път, ти пропусна всичко.
Джо помисли дали да не потърси стълбище, но не му се искаше да мъкне Кърт двайсет етажа нагоре. Вместо това паркира до осмоъгълната платформа, с която се бяха спуснали.
Извади Кърт от кабинката, настани го на платформата и намери контролното табло. Включи захранването и вдигна ръчката. Механизмите се задействаха и платформата бавно се заиздига.
През това време Джо извади телефона си, надявайки се да улови сигнал, преди да стигнат до горе. Нямаше късмет. Нещо повече, телефонът се държеше странно, все едно някой го блокираше. Когато най-после стигнаха повърхността, разбра защо.
Трийсет корейски войници ги чакаха с насочени оръжия. Джипове с 50-калиброви картечници бяха спрели в полукръг край тях. Блесна прожектор и ослепи Джо. Разнесоха се викове, които нямаха нужда от превод. Джо вече беше вдигнал ръце.
Двама войници изтичаха до него и го накараха да застане на колене.
- Американец съм - каза Джо.
Отдясно трети войник насочи пушка към Кърт.
- Ранен е! - извика Джо. - Трябва му лекар.
Още викове.
- Американци сме. На ваша страна сме, под прикритие. Работим за полковник Ли от Националната служба за сигурност.
Никаква реакция.
- ЦРУ! - извика Джо, надявайки се поне това съкращение да разпознаят.
С ярка светлина в лицето му, ясно виждаха, че не е кореец. Неколцина от тях проведоха бърз разговор, след който Джо и Кърт бяха закопчани с белезници и хвърлени в един от джиповете.
Докато се измъкваха от депото, Джо видя отблизо колко добре е проработил планът му. Южнокорейски хеликоптери. въоръжени с ракети и прожектори, кръжаха над бунището. Още няколко летяха над линията на Зоната и следяха за нахлуващи войски.
Гъмжеше и от пехотинци. Докато поемаха по пътя към града, Джо видя и няколко танка, които заемаха позиция, а ескадрила от Ф-16 профуча над тях.
Джо се огледа за светлините на Сеул, но целият град бе затъмнен в очакване на инвазия.
- Хм - прошепна си Джо, - май че малко съм попрекалил.
Отведоха ги до някаква военна база и ги разделиха - отведоха Кърт в болницата, а Джо в една стая за разпит. Два часа различни офицери от южнокорейската армия го разпитваха за едни и същи неща и получаваха едни и същи отговори, а накрая Джо винаги ги питаше за Кърт. Доникъде не стигаха, докато не се появиха полковник Ли и Тим Хейл.
И двамата бяха бесни.
- Напълно сте се побъркали! - започна Хейл. - Как можахте да ги последвате чак в Северна Корея!
- Следвахме дирите - отвърна Джо. - Какво трябваше да направим? Да ги оставим ли?
- Може би е трябвало - каза Хейл.
- Цялата тази лудница ще утихне скоро - опита се да го успокои Джо. - Дребна тревога е. А и да не забравяме кой е построил проклетия тунел.
- Не говорех за политическото положение - отвърна Хейл, - а за Кърт.
- Защо? Какво има? - разтревожи се Джо.
- В кома е - отвърна Хейл. - Лекарите не знаят кога и дали ще излезе от нея.
41
Индийския океан,
12:30 часа местно време
На десет хиляди километра и на шест часови зони от Корея, малка флотилия от кораби тъкмо се овързваше с тежки стоманени кабели.
През деня от Южна Африка бяха пристигнали два океански влекача. Първият, „Дракенсберг“ бе стигнал до „Кондор“ и го беше извлачил до „Уарата”, а вторият влекач, „Седжуик”, беше пристигнал шест часа по-късно и готвеше да пусне въжета през задръстения от пръст и растителност корпус на стария кораб.
Но преди това трябваше да го огледат. По указания на Пол цял екип се бе качил на борда. Щом се озова на пустия кораб, екипът се раздели на три групи.
Основната група се зае да разчиства наслояванията по корпуса, за да олекоти съда. Докато разкопаваха отгоре, главният инженер на „Кондор“ слезе във вътрешността на кораба, за да провери целостта на корпуса и вътрешните прегради. През това време Дюк и още един гмуркач пък приключваха огледа на корпуса отвън, под ватерлинията.
Радиото на Пол се разписука.
- Пол, главният е!
Пол долепи радиото до устата си.
- Кажи!
- Инженерните отсеци са задръстени с боклуци. Поне половин метър кал, на някои места до метър вода.
Това не звучеше добре.
- Можеш ли да намериш откъде тече?
- Отникъде - доволно съобщи главният. - Сладка вода е. Дъждовна, ако ме питаш. Явно се процежда отгоре. Но корпусът ми се струва непокътнат.