- Няма смисъл - отпусна ръце инженерът.
- Още веднъж - каза Пол.
С крайчеца на окото си зърна силует, който тичаше по стълбата надолу към тях. Най-после малко помош.
- Насам!
Водата вече стигаше до кръста им. Пол натисна отново, както и главният, и двамата с всичка сила. В този момент до тях стигна и морякът, тичащ към тях, и довърши тласъка.
Тримата преодоляха силата на прииждащата вода. Вратата се затвори, а Пол завъртя колелото, за да я застопори.
Ефектът не бе идеален, след всички изминали години, и водата пръскаше от процепите на няколко места, но можеше да се измери с метри в минута - нещо, с което помпите биха се справили, стига пантите на вратата да издържат.
Пол се строполи на пода и се спогледа с главния, който се хилеше до уши.
- Поредният работен ден.
- Мисля, че съм готов за отпуска - отвърна Пол. Обърна се, за да благодари на моряка, притекъл им се на помош, но не видя никого. Огледа се във всички посоки, но имаше само тъмен коридор. Бяха сами.
- Ти доведе ли някого със себе си? - обърна се Пол към главния.
Той поклати глава.
- Всички се качиха на палубата още преди атаката. Защо?
Пол обърна поглел към стълбището. Сега осъзна, че в тъмното не би могъл да види никого - ала отчетливо помнеше широкоплещестия мъж с гъсти мустаци, устремен кьм него.
Реши, че паметта му играе номера.
- Без причина - каза накрая. - Просто искам да съм сигурен. Да се качваме, в случай, че вратата поддаде.
Пол взе греблото, стана на крака и помогна на главния. Двамата уморено се затътриха по стълбите към слънчевата светлина. В следващия едни час пристигнаха помпи от „Кондор“, а влекачите застанаха на позиция. Вратите на кораба бяха подсилени, а гмуркачите бързо намериха скъсания шев и го завариха. Корабът още пропускаше вода и никой не знаеше дали корпусът ще издържи, но когато поеха на път, поне бяха в безопасност пад зоркото око на Южноафриканските военновъздушни сили, които изпратиха един изтребител и няколко въоръжение хеликоптери да кръжат над корабите.
По здрачаване ги посрещна и малка флотилия - първата част от сериозен шпалир. След още час се присъединиха оше два бойни кораба, последвани от кораб за поправки, готов да помогне при нужда.
Явно южноафриканското правителство, изгубило „Уарата“ веднъж, бе решено да не я губи втори път.
Пол се поотпусна. Намери Гамен на палубата да поставя проби в найлонови пакетчета и да ги надписва, преди да ги запечата.
Беше си прибрала косата в кок, зад едното и ухо стърчеше молив, а на лицето и беше изписано най-концентрираното ѝ изражение.
Пол седна до нея.
- Привършваш ли?
- Със събирането - отвърна тя, докато поставяше пробите в една хладилиа чанта. - Ще летя до Дърбан за среща с един биолог. Искаш ли да дойдеш?
- С удоволствие, но трябва да се погрижа корабът да стигне до пристанището.
- Мисля, че направи достатъчно - погледна го с усмивка Гамей, - но и преди съм виждала тази физиономия.
- Работата не е свършена, докато не свърши.
- Ще те чакам иа брега - рече тя и затвори хладилната чанта.
Пол се усмихна и си припомни всички пъти, когато едни от тях чакаше другия да се върне от морето. Винаги се посрещаха с радост.
Гамен се изправи и взе хладилната чанта. Пол взе другата и заедно закрачиха към кърмата, където чакаше катер, който щеше да върне Гамей на „Кондор“. Оттам военен хеликоптер щеше да я отведе до Дърбан.
- Вярваш ли в призраци? - попита той.
- Не. Защо? - засмя се тя.
- Няма значение. Просто питам.
Стигнаха до стълбата и един от моряците им помогна да свалят пробите.
- Докато стигнем до сушата вече ще ми се иска една вечеря на свещи - каза Пол.
- Ще направя резервация - целуна го жена му.
Пол я прегърна и също я целуна, а после се отмести, за да може Гамей да слезе по въжената стълба.
Докато катерът се отдалечаваше, Пол реши, че има какво да очаква с радост през следващите дни - вечеря с Гамей, връщането на „Уарата“ в пристанището след сто и пет години и, ако Гамей бе права, нови разкрития откъде се е взел корабът и къде се е крил толкова години.
В бърлогата на Бревар семейството се прости с Егън с мълчалива церемония. Мъката им бе компенсирана от факта, че предателят Акоста бе вън от играта, а хакерите - върнати, където им е мястото. Себастиан веднага намери работа на всички. Благодарение на уменията си, както и на невероятните възможности на „Фаланга", хакерите скоро проникнаха в американското Министерство на отбраната и европейските система за въздушен контрол и в още няколко институции.